Деца от кръв и кости [bg]

По лицето ми плъзва топлина, която се засилва, когато Амари ни поглежда изпитателно. Обръщам се настрани и съсредоточавам вниманието си върху нещо друго, опитвайки се да не обръщам внимание на това, че отговорът на Инан кара нещо в мен да затрепти. Начинът, по който ме внесе в лагера, се връща в съзнанието ми.

— Зу, какво е това? — посочвам към една черна кола с дълга опашка от божници.

— Фолаке рисува бааджите на клановете. — Очите на Зу светват. — Трябва да отидеш!

— Бааджи? — носът на Амари се сбърчва объркано.

Зу посочва към символа, нарисуван на шията й. Тя грабва Инан и Амари за ръцете и се затичва.

— Прекрасни са. Хайде, елате, трябва да ги видите!

Зу се движи бързо, отвеждайки ни по-навътре в тълпата. Замислям се дали да не ускоря крачка, но във всичко наоколо има нещо, което ме кара да вървя по-бавно. Всеки път, когато мина покрай нови божници, умът ми се втурва да гадае какви нови магове могат да станат. От лявата ми страна може да има бъдещи Ветрени магове, а отдясно Прорицатели. Понеже клановете са десет, има шанс някой Жътвар да е точно пред…

Един непознат, облечен в червено и черно, се блъска в мен. Той ме хваща през кръста и ме задържа да не падна.

— Извинявам се — усмихва се той. — Краката ми имат навика да следват сърцето.

— Няма защо…

Гласът ми замира. Непознатият не прилича на никого, когото съм виждала досега, в него не тече кръвта на Ориша. Цветът на лицето му е като пясъчник, наситен с бакърени тонове. За разлика от кръглите очи на хората в Ориша неговите са полегати, с надвиснали клепачи, които подчертават живия му сив поглед.

— Роен. — Той се усмихва отново. — За мен е удоволствие. Надявам се, че ще простиш непохватността ми. — Той пропуска „т“-то и подчертава „р“-то. Сигурно е търговец от далечна земя.

Най-после!

Тзеин ми беше казал, че когато пътува из Ориша за състезанията си по агбьон, среща по някой чужденец, но на мен самата никога не ми се беше случвало. През годините бях чувала описанията на различни търговци в пълни с хора пазари и пътници, минаващи през най-големите градове на Ориша. Все се надявах някой да мине през Илорин, но те никога не стигаха до нашите източни брегове.

Въпроси изпълват главата ми, но тогава забелязвам, че ръката му все още е на кръста ми. Страните ми пламват и аз се измъквам. Не трябва да се вторачвам в него, но от лукавата усмивка на Роен почти мога да гарантирам, че това му харесва.

— До нови срещи.

Той намига и си тръгва, без да отделя поглед от мен. Но преди да направи и една крачка, Инан се появява и го сграбчва за ръката. Усмивката на Роен изчезва и той изрича през зъби:

— Не знам какви са намеренията ти, братко, но това е един добър начин да загубиш ръка.

— Джебчийството също. — Челюстта на Инан се стяга. — Върни го.

Сивоокият непознат ме поглежда и със смутена усмивка изважда сгънатия жезъл от джоба на широките си панталони. Очите ми се разширяват, докато посягам към празното място на колана си.