Деца от кръв и кости [bg]

— Как, по дяволите, успя да го направиш?

Взимам си жезъла. Мама Агба ни беше научила да усещаме докосванията на крадците. Трябваше да почувствам ръката му.

— При първото сблъскване.

— Тогава защо остана? — питам аз. — Ако си толкова умел, можеше да избягаш.

— Не можах да устоя. — Роен се ухилва като хищник, разкривайки зъби, които блестят малко прекалено ярко. — Отзад видях само красивия жезъл. Не знаех, че го носи красиво момиче.

Поглеждам го гневно, но това само го кара да се усмихне още по-широко.

— Както вече казах, скъпа — той се покланя леко, — до нови срещи.

След това се отдалечава бавно, насочвайки се към Куаме. Двамата си стискат приятелски ръцете и разменят думи, които не мога да чуя. Куаме ме поглежда за миг, преди да изчезнат в една палатка. Не мога да не се зачудя защо Куаме ще се среща с такъв човек.

— Благодаря — обръщам се към Инан, прокарвайки пръсти по гравираните знаци върху жезъла. Това е единственото, което ми остана от Илорин. Единствената връзка с живота, който някога имах. Замислям се за Мама Агба и ми се иска да можех отново да видя нея и тате.

— Ако знаех, че само една чаровна усмивка е достатъчна, за да те разсее, щях отдавна да опитам нещо такова.

— Не беше усмивката му — повдигам брадичка аз. — Никога не съм виждала човек от други земи.

— А, това ли било?

Инан се усмихва едва доловимо, но обезоръжаващо. През времето, откакто сме заедно, съм виждала на лицето му всичко — от гняв до болка, но никога нещо, близко до усмивка. На бузата му се образува трапчинка, набръчквайки кожата около кехлибарените му очи.