Драконите на изгубената звезда [bg]

— По-добре, отколкото да беше попаднало в лапите на Берил!

— Възможно е вече така или иначе да го е получила. Може би все пак има достатъчно ум, че да съумее да го сглоби отново…

— Невъзможно. Не съм сигурен дали дори ние бихме могли да го сглобим отново. — Палин посочи струпаните на писалището книги. — Така и не успях да открия каквато и да е справка, която да изяснява как да постъпиш, ако устройството се разпадне.

— Понеже никой не е очаквал да се разпадне. Създателят му не е можел да предвиди, че мъртвите ще опитат да се хранят от него. И как би могъл? Нищо подобно не се е случвало по времето на боговете. В онзи свят, който познавахме.

— Защо мъртвите са започнали да се хранят именно сега? — зачуди се Палин. — Защо не още преди пет или десет години? Суровата магия вършеше работа за мен, както некромантията за теб и магията на сърцето за Златна Луна и мистиците й. Никога досега мъртвите не са ни пречили в каквото и да е.

— Даже най-мъдрите сред нас никога не са разбирали какво точно се случва с душите на мъртвите — каза Даламар, като също размишляваше усилено. — Знаехме, че някои от умрелите остават в това измерение, или поне онези от тях, както твоят чичо, които все още се чувстват обвързани с този свят или са били прокълнати. За тези неспокойни души отговаряше бог Хемош. А останалите? Къде са отивали те? Никой никога не се е връщал оттам, така че няма как да знаем.

— Свещенослужителите на Паладин учеха, че благословените души напускат това равнище на живота и се насочват към следващото — каза Палин. — Майка ми и баща ми го вярваха. И все пак…

Той насочи поглед към прозореца, с надеждата — и страха, — че ще зърне духа на баща си сред нещастните души сред дърветата.

— Ще ти кажа какво мисля по този въпрос — изрече Даламар. — Повтарям: мисля, а не знам със сигурност. Дори и някога да са позволявали на душите да заминат, сега вече им е забранено. В нощта на бурята… Спомняш ли си онази ужасна буря?

— Да — кимна Палин. — Без съмнение беше магическа.

— В бурята имаше глас — продължи елфът. — Глас, който тътнеше с гръмотевиците и пращеше в мълниите. Имах чувството, че почти успявам да различа отделните думи. Почти, но не съвсем. През същата нощ гласът ги призова и оттогава насам душите започнаха да се стичат в Нощлунд. Наблюдавах от прозореца си как се появяват отвсякъде и образуват огромна река. Свикани са тук с някаква цел. Колкото до това, каква е целта…

— Там, в Кулата! — извика нечий глас под прозореца на лабораторията. В същия миг отекна и почукване по вратата.

Двамата магьосници се спогледаха слисано.

— Кой може да бъде? — попита Палин, ала в момента, в който изричаше въпроса си, разбра, че си говори сам.

Тялото на Даламар беше пред него, но човек лесно би го объркал с восъчна статуя. Очите му бяха отворени и се взираха право в него, но не го виждаха. Все още дишаше, но това бяха единствените признаци за живот, които се забелязваха.