Зовът на барабана [bg]

Като алтернатива на сигурната смърт, бягството в ръцете на червените диваци може би все пак беше за предпочитане, но едва ли много, ако се съдеше по треперенето ѝ. Не беше студено в никакъв случай, но тя се тресеше, сякаш мръзнеше.

Едва не ми смачка вътрешностите, когато се появи Роло — излезе от храстите като някакъв демон. Конят ми също не се зарадва от появата му, пристъпи назад, изсумтя, затропа с копита и се опита да изтръгне юздите от ръцете ми.

Трябва да призная, че Роло си беше наистина страшен, дори когато бе в добро настроение, в каквото в момента беше — Роло обичаше експедициите. Все пак той без съмнение представляваше страховита гледка; всичките му зъби бяха оголени в доволна усмивка, а очите бяха присвити, докато душеше въздуха. Като се добавеше и начинът, по който сиво-черното на козината му се сливаше със сенките и създаваше странната, притеснителна илюзия, че се е материализирал от самата нощ, като олицетворение на апетита.

Той мина точно покрай нас, само на крачка от коня, и жената изпъшка. Усетих горещия ѝ дъх по врата си. Потупах отново ръката ѝ и ѝ заговорих, но тя не отвърна. Дънкан ми беше казал, че е родена в Африка и почти не говори английски, но със сигурност разбираше няколко думи.

— Всичко ще е наред — казах отново. — Не се страхувай.

Заета с коня и пътничката си, не бях забелязала Джейми, докато не се появи внезапно до стремето ми, безшумен като Роло.

— Добре ли си, сасенак? — попита тихо и потупа бедрото ми.

— Така мисля — отвърнах. Кимнах към смъртната хватка на кръста ми. — Ако не умра от задушаване.

Той погледна и се усмихна.

— Е, поне няма опасност да падне.

— Ще ми се да знаех какво да ѝ кажа; горкичката, толкова е изплашена. Мислиш ли, че изобщо знае къде я водим?

— Едва ли — аз самият не знам къде отиваме. — Той беше с бричове за езда, но с наметало отгоре, свободният му край беше преметнат над рамото на жакета. Тъмният тартан се сливаше със сенките на гората, както се сливаше и с храстите на Шотландия; аз виждах само бялото петно на предницата на ризата му и бледия овал на лицето.

— Знаеш ли нещо полезно от таки-таки, което мога да ѝ кажа? — попитах. — Разбира се, тя сигурно и него не знае, ако не е минала през Индиите.

Той обърна глава и погледна замислено пътничката ми.

— О, ами има едно нещо, което всички знаят, без значение откъде идват. — Посегна и стисна силно крака на жената.

— Свобода — каза той и спря. — Saorsa. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя не отпусна хватката си, но дъхът ѝ излезе на треперлива въздишка и аз като че ли я усетих да кима.

Конете се следваха в колона, Майърс водеше. Грубият път не беше дори за каруци — просто отъпкана пътека сред храстите, но поне ни осигуряваше някакъв брод между дърветата.