Боговете на войната [bg]

Тялото на Птолемей беше положено в облицована със злато стая. Навсякъде имаше образи на Хор и на Озирис.

Царят поемаше по пътя на смъртта. Студената му плът беше измита, после го бяха разрязали отляво и бяха извадили органите му. Когато ритуалите приключеха, Птолемей щеше да заеме мястото си при боговете като равен.

Валма сладникав дим се издигаха лениво от червените сърцевини на мангалите. Тялото на Птолемей беше наръсено с карбонат, който да изсуши плътта, и острата му миризма се смесваше с пушека и замайваше Юлий. В сравнение с това място гробът на Александър беше прохладен и някак по-подходящ за реалността на смъртта.

Клеопатра коленичи пред тялото на брат си и започна да се моли. Юлий стоеше и гледаше: не можеше да се насили да почита враг, който беше причината за смъртта на мнозина от най-верните му мъже. Очите на момчето бяха зашити, кожата му блестеше от лепкави масла. На Юлий му се искаше да си запуши носа и устата — знаеше какво съдържат четирите кани около трупа. Не можеше да разбере процедурата, нито уважението, което проявяваше Клеопатра. Тя също беше заплашена от армията на брат си, но го почиташе в смъртта му с ритуали, които щяха да продължат поне два месеца, преди той най-после да бъде положен в гроба.

Клеопатра се молеше на езика на своя народ. Очите й бяха чисти и спокойни. Юлий не я беше виждал да плаче от деня, в който умря Птолемей, и наистина не можеше да я разбере. Армията й се беше върнала от Сирия и бе поела охраната на царския дворец; вече имаше спречквания между римляните и закалените в пустинята войници. Юлий беше наредил да нашибат трима от войниците му с камшик за започването на пиянски свади, при които бяха убити двама мъже. Още двама чакаха наказание заради използването на подправени зарове в игра с хората на Клеопатра — бяха ги оставили не само без среброто в кесиите им, но и без оръжие.

Чакането ги изяждаше, погребалните обреди разяждаха съзнанието. Юлий беше смятал, че момчето бързо ще бъде заровено в земята: знаеше какво прави лятната жега дори с царската плът. Вместо това дните се нижеха с наркотична мудност, неумолими като легионерите му.

Октавиан беше показал ясно чувствата си. Искаше да се върне в Рим и всички да получат наградата, която са си спечелили. Юлий също усещаше как градът го примамва през морета и земи. Искаше пак да препусне с коня през портите и във форума. Беше постигнал всичките си момчешки мечти. Враговете му се бяха превърнали в прах и пепел… но той все още чакаше.

Клеопатра започна нов ритуал — запали благовония в едно глинено гърне. В Александрия смъртта беше прекалено близо до живота. Хората сякаш се подготвяха за нея през целия си живот и живееха със сигурността за друго съществуване. Това ги правеше фаталисти, но им даваше и увереност, която беше толкова чужда на Юлий по своята същност, колкото и всичко в тази страна.

Клеопатра се изправи, сведе глава над смалените останки на Птолемей, направи две стъпки назад и коленичи отново, после стана.