Боговете на войната [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-714-5
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Боговете на войната [bg]». Краткое содержание книги:
— Какво си направил с моя град?
Брут беше този, който отговори:
— Знаеш, че подпалихме корабите. Пламъците може да са стигнали до сградите на пристанището.
— И сте ги оставили да горят? — сопна се тя.
Брут само сви рамене и отвърна спокойно:
— Нападнаха ни.
За момент Клеопатра остана безмълвна. После обърна студените си очи към Юлий.
— Хората ти трябва да спрат пожара, преди да се разпространи.
Юлий се намръщи от тона й и тя усети раздразнението му и каза по-нежно:
— Моля те, Юлий.
Той кимна, махна на военачалниците си да се приближат и каза:
— Ще направя каквото мога. — Беше притеснен от резките промени в настроението й. Но пък тя беше загубила брат си и си беше върнала трона. Много неща могат да се простят в такъв ден.
Царските охранители дойдоха с носилка и гордо понесоха царицата към двореца.
— Изкопайте ровове за мъртвите — заповяда Юлий на Октавиан. — Четвърти да отиде на пристанището да гаси пожара.
Вятърът довя облак пепел и Юлий я загледа как се сипе по земята. Момчето цар, което бе стискало ръката му, беше мъртво. Битката беше спечелена.
Не знаеше дали щяха да постигнат победа без намесата на царицата — ветераните вече остаряваха. Дано робът на Клеопатра доведеше подкрепления. Иначе Юлий щеше да остави живота си в египетските пясъци.
Усети как в него се заражда болка. Усещаше аромата на Клеопатра в горчивия мирис на пожара. Беше я познал като жена. Да я види като царица беше объркващо и омагьосващо, още от момента, в който тълпата и войниците коленичиха в прахта по нейна заповед. Загледа се след процесията, която отиваше към двореца, и се зачуди как ли ще реагират гражданите на Рим, ако заведе Клеопатра там.
— Вече можем да си ходим — каза Октавиан. — В Рим имам предвид.
Цезар го погледна и се усмихна. Не можеше да остави Клеопатра.
— Бил съм се повече години, отколкото мога да си спомня — каза той. — Рим ще ме почака още малко.
Глава 29
Александрийската библиотека изгоря с изгрева на слънцето. Хилядите ръкописи хвърляха такива пламъци, че римските войници дори не можеха да се приближат. Мраморните колони, издигнати от Александър, се напукаха и се сринаха в пещта на милиони мисли и думи. Мъжете от Четвърти легион бяха оформили верига и заливаха огъня с ведра, бореха се със слънцето и изтощението, бяха целите черни от сажди, но не можеха да спрат пожара.
Юлий и Брут гледаха как огромният покрив се срутва върху труда на безчет поколения. И двамата бяха изтощени, лицата им бяха изцапани със сажди.
— Ужасно — въздъхна Юлий.
Брут го погледна и се зачуди дали вината ще падне на неговите рамене.
— Някои от ръкописите са били донесени от самия Александър — продължи Юлий и избърса челото си. — Платон, Аристотел, Сократ, стотици други. Учените са идвали от края на света, за да ги прочетат. Това беше най-голямата библиотека на света.
„И ние я изгорихме“ — помисли си Брут, но не се осмели да произнесе и дума на глас.
— Работите им сигурно са оцелели другаде — успя все пак да каже.
Юлий поклати глава.
— Не. Вече никъде няма пълна сбирка.
Брут го погледна — не го разбираше. Лично той беше впечатлен от самия размер на разрушението. Беше стъписан от пожара и беше прекарал част от сутринта просто да наблюдава яростта му. Не се интересуваше от смаяните лица на тълпата.
— Е, няма какво повече да направиш тук — каза накрая.
Юлий намръщено кимна и тръгна през смълчаното множество, което беше дошло да види опустошението. Хората бяха странно безмълвни и беше необичайно как виновникът за всичко това мина между тях неразпознат.
Гробът на Александър беше храм от бели каменни стълбове в центъра на град, посветен на бога-основател. Гледката на суровите римски легионери спираше любопитните зяпачи.
Юлий стоеше на прага и гледаше саркофага от стъкло и злато. Беше издигнат над човешки ръст, с бели стъпала от всички страни, за да могат да се качват поклонниците. Дори отстрани се виждаше фигурата вътре. Юлий преглътна. Като момче беше рисувал гроба по описанието на гръцкия си учител. Беше целунал Сервилия в нозете на статуята на Александър в Испания. Беше чел описание на всяка негова битка и го беше превърнал в свой идол.
Качи се по стъпалата и вдиша дълбоко. Постави ръце върху ковчега, впечатлен от майсторската изработка на стъклените плочи и на бронзовите пречки, които ги крепяха. После погледна надолу, затаил дъх.
Целият Александър беше покрит със златен лист. Докато Юлий го оглеждаше, облаците се разнесоха и слънцето огря ковчега — и само сянката на Юлий остана тъмна върху него. Той сведе глава, изпълнен с почит.