Градината на Рама [bg]

— Kon ban wa, Уатанабе-сан — обърна се към него на японски, докато му подаваше чаша шампанско. — Подновявам голямата приемна, затова ще вземем коктейлите си тук. Твърде нетактично е, както биха казали французите, но няма как.

Франческа изглеждаше великолепно. Русата й коса беше събрана в кок, придържан от големи инкрустирани гребени. Огърлица от диаманти обгръщаше шията й, а един-единствен огромен сапфир висеше от лежащото отдолу диамантено колие. Роклята без презрамки беше бяла, с басти и плисета, които подчертаваха извивките на все още младежкото наглед тяло. Кенджи не можеше да повярва, че тази жена е седемдесетгодишна.

След като му обясни, че „в негова чест“ набързо е организирала празнична вечеря, тя го улови под ръка и го поведе към гоблените, които висяха на срещуположната стена.

— Чували ли сте нещо за Обузон? — попита. Когато той поклати отрицателно глава, Франческа се спусна в разкази за историята на европейските гоблени.

Половин час по-късно тя зае място начело на масата. Останалите гости бяха един учител по музика от Неапол и неговата съпруга (по общо мнение актриса), двама красиви, смугли, професионални футболисти, пазителят на руините в Помпей (мъж в началото на петдесетте), италианска поетеса на средна възраст и две млади жени на около двадесет, и двете поразително красиви. След кратко допитване до Франческа едната от младите жени седна срещу Кенджи, а другата до него.

Столът, наподобяващ трон, който се намираше точно срещу мястото на Франческа в противоположния край на масата, остана свободен. Обаче Франческа прошепна нещо на главния келнер и пет минути по-късно един много стар човек, куц и почти сляп, беше въведен в стаята. Кенджи го позна веднага. Това беше Янош Табори.