Катерина де Медичи [bg]

Върху гърдите му, подгизнала от пот и кръв, бе залепнала смарагдовозелена кърпичка, извезана със златни лилии от моята ръка. Извиках, взех я и я притиснах до сърцето си.

Следващите няколко часа бяха зловещи. Лекарят на краля, мосю Шаплен, извади по-малката треска от гърлото на Анри, после опипа по-голямата в окото му да провери дали ще успее да я измъкне. Съпругът ми не издаде звук, ала в най-лошите моменти се сгърчваше от болка. Лекарят заяви, че треската е вклинена здраво и няма да излезе.

Следобедът изтля в нощ. Стоях до леглото на краля, наблюдавах как лицето му поморавява и подпухва, как раненото му око се издува от напираща кръв. Изпадаше в несвяст от болката, но съвземеше ли се, ми говореше нежно. Смътно долових как Монморанси и Франсоа дьо Гиз се оттеглят и мястото им заемат Великия инквизитор Шарл дьо Гиз и савойският херцог.

Призори старият Монморанси, с посивели устни и изпито лице, дойде да ме отведе в покоите ми. Улови нежно ръцете ми и се опита да ме придума, че се нуждая от почивка. Аз се отскубнах и заявих, че ще остана до съпруга си. Гласът ми изтръгна Анри от унеса и той настоя шепнешком да послушам Монморанси. Отстъпих и позволих на Монморанси да ме изведе от стаята. В преддверието го прегърнах и двамата заплакахме, забравили противоречията.

В покоите ми мадам Жонди ме чакаше, облечена и напълно разсънена. Заповядах ѝ да повика Амброаз Паре – най-известния хирург във Франция. Бях убедена, че операцията ще спаси Анри, стига да преодолее инфекцията. Унесох се в дрямка и след час се събудих, обзета от ужас.

Преди пладне се върнах в покоите на краля. Монморанси и Франсоа дьо Гиз бяха при него. Дясната страна на лицето на Анри изглеждаше гротескно подута около превързаното око. Цяла нощ доктор Шаплен бе поддържал раната чиста и дренирана, постигайки окуражителен резултат – Анри нямаше треска.

Седнах до леглото му и изрекох името му. Той се обърна към мен и ми се стори, че ме позна. Здравото му око обаче блуждаеше в светлината на лампата.

– Малдият капитан – отрони той и веднага разбрах, че говори за шотландеца, чиято ръка му бе нанесла удара. – Кажете му, че му прощавам...

– Капитан Монтгомъри избяга – отговори Монморанси и погледна мрачно към Франсоа дьо Гиз; долових осезаемо враждебността помежду им. – Никой не знае къде е.

По-късно разбрах, че семейство Гиз са обвинили на всеослушание възрастния мъж за раняването на краля с довода, че като главен съветник той е отговорен за снаряжението на Негово Величество и за разкопчания му шлем. Монморанси, от друга страна, изгаряше от желание да подложи на разпит изчезналия шотландец.

– А! – въздъхна кралят и затвори здравото си око; една сълза се търкулна от крайчеца му и капна в ухото. – Диан... Къде е Диан?

– Мадам Дьо Поатие е в покоите си – отвърна главният съветник. – Неразположена е, Ваше Величество, и моли за снизхождение.