Ханибал - врагът на Рим

— За какво си говорехте? — попита той.

Бостар се почувства задължен да отговори.

— За онова там. — И посочи планините.

Сафон направи кисела физиономия.

— Там не ни очакват добри неща. Безброй мъже ще загинат, сигурен съм — каза той и направи знака за пропъждане на злото.

— Но пък късметът ни се усмихва, откакто прекосихме Родан — възрази Бостар. — Римляните не тръгнаха да ни преследват. После каварите ни дариха храна, обувки и топли дрехи. Откакто навлязохме в територията им, техните воини държат алоброгите настрана. Кой може да твърди, че боговете няма да продължат да ни се усмихват?

— Годината е почти към края си. Скоро ще настъпи зима. Задачата ще е нечовешка. — „Невъзможна“, кисело си помисли Сафон. Преизподнята със сигурност ги очакваше. Открай време не обичаше височините и перспективата да изкачва Алпите, особено през късната есен, го изпълваше с ужас. Разбира се, никога нямаше да признае това, както и негодуванието си, че Ханибал е избрал толкова труден маршрут и че предпочита Бостар пред него. Той кимна на юг. — Трябваше да минем покрай брега на Галия.

— Това щеше да означава още битки с племена като онова, с което се сблъскахме при Родан. Нещо, което Ханибал искаше да избегне. — Въпреки думите си Бостар усети как пада духом. Приятелски настроените кавари се бяха върнали по домовете си и не можеше да се отрече, че се намират в незавидно положение. Изпита благодарност, когато баща им се намеси.

— Повече да не съм чул подобни приказки. Отразява се зле на духа — изръмжа Малх. Той имаше същите тревоги, но не би ги признал на никого. — Трябва да вярваме на Ханибал и той на нас. Снощи духът му беше приповдигнат, нали? — Той изгледа свирепо синовете си.

— Да, татко — призна Сафон.

— Той не е длъжен да обикаля огньовете половината нощ, да дели дажбата си с войниците и да слуша жалките им житейски истории — строго продължи Малх. — И не спи редом до тях, увит само с наметалото си, защото е полезно за здравето! Прави го, защото обича войниците си като собствени деца. Най-малкото, което можем да направим, е да му върнем тази обич с цялото си сърце.

— Разбира се — каза Сафон. — Знаеш, че верността ми е безспорна.

— Моята също — трескаво рече Бостар.

Намръщеното лице на Малх се разведри.

— Радвам се да го чуя. Знам, че следващите няколко седмици ще са най-тежкото ни изпитание дотук, но именно офицерите като нас трябва да даваме пример. Да водим хората, когато се поколебаят. Не бива да показваме слабост, а само желязна решимост да стигнем до върха на прохода, избран от Ханибал. Не забравяйте, че оттук ще се спуснем като изгладнели вълци в Цизалпийска Галия, а оттам в Италия.