В долината на смъртта

Внезапно от ъгъла се разнесе ужасно стенание. Беше Хуанито, скалпираният.

— Те идват!… Тежко и горко, тежко! Ето къде лежи! — заскимтя той. Бълнуваше в треската си.

Херман остави на масата ключето, с което бе заключил белезниците и приближи в неволно съчувствие към скалпирания да му погледне главата. Наведе се над ранения, който се мяташе от една страна на друга. Попипа му челото — тлееше. През превръзката все още се процеждаше кръв.

Бил Нютън следеше и най-малкото движение на своя, враг; гореше от желание да се освободи и си отмъсти. По път беше се оглеждал внимателно и бе решен, въпреки безнадеждното си положение, да си държи очите отворени, за да не пропусне неизползвана и най-незначителната възможност.

Така беше забелязал също че Адлерхорст остави ключа на масата.

«По дяволите! Ако го забрави!» — помисли си.

Погледът му беше прикован жадно към малкия предмет. Същевременно установи, че в ключалката на чекмеджето е пъхнат ключ със същата големина. Една мисъл му проблесна. Дали пък не пасваше на белезниците? Ама по-добре да останеше истинският ключ. Хитрият мозък на Нютън работеше трескаво. В действителност той вече се бе смятал за изгубен. Но сега щастието като че ли още веднъж му предлагаше ръка.

Длъжен беше да рискува. Какво по-лошо би могло да му се случи, ако не успееше? Всички условия бяха благоприятни за него: тъмното помещение, състраданието, принудило Херман да се заеме със скалпирания и близостта на масата.

Предпазливо се повдигна до ръба на масата, измъкна ключа от чекмеджето, размени го с истинския, който пъхна в устата и после клекна отново в ъгъла.

В същия миг Херман се изправи, взе ключа от масата и си тръгна. Пое бързо из къщата да потърси най-напред сър Дейвид.

— Dear uncle[75] — подхвана, — имам една молба.

— Молба? — Линдсей погледна лукаво. — Искаш да ти заема пари?

— Не, искам да ти доставя една радост!

— Хм-м! Радост да доставел! Племенниците го правят наистина рядко.

— Значи аз съм изключение. Ела и виж сам!

Той отведе англичанина в стаята, в която се намираше Мартин.

— Ето я радостта, за която ти говорех.

Сър Дейвид оглежда Мартин известно време. Носът у започна да се раздвижва, сякаш опитваше с душене да се добере до тайната около личността на Мартин.

— Не изглежда да е лош тип, ама трябва по-напред порядъчно да се поохрани. Yes.

— Той е изстрадал безкрайно много, понеже е един от затворниците, които са били принудени да работят тук в мината. Името му е Адлерхорст.

— Адлер… — Линдсей разтвори уста, при което устните му образуваха един тъмен четириъгълник, размаха във въздуха дългите си ръце и се сети най-после, че е изрекъл само половината име. — …хорст! — довърши започнатата дума, като доловимо за слуха затвори уста.

— Да. Ти имаш щастието да сключиш днес в обятията си твоя втори, тъй дълго търсен племенник.

— Племенник, Адлерхорст! Щастие! В обятията сключвам! Well, ще стане. Indeed. Давай го! Yes.

Той разтвори огромните си обятия, за да приложи думите на дело. Мартин, когото Олд Файерхенд вече бе уведомил за идването на вуйчото, усмихнато остави това да се случи.