В долината на смъртта

— Ние предполагахме, че си в Долината на смъртта!

— Виждаш, не съм.

— Наистина. Измъкнал си се оттам, ако не се лъжа. И то не сам, а съпроводен от един…

Изумен той замлъкна. Едва сега видя, че другият е вързан. — …един пленник!

— Да, ако позволиш, драги Сам.

— Кой пък е тоя? Я да му поогледаме фасадата!

Сам пристъпи към Бил, който бе с гръб към него, и се взря в лицето му.

— Heavens! Та това не е ли оня славен обесник, когото настанихме така човеколюбиво и състрадателно под покрив там горе край Синята вода? И който след нашето заминаване най-неблагодарно офейкал, ако не се лъжа?

— Да, той е.

— Как ли се казваше само?

— Бил Нютън.

— И по-рано е бил дервиш? Да, да, сещам се. Е, момче, радвай се, че одервишихме дервиша! При нас така ще ти хареса, та ще мислиш, че сто мили ангели свирят в небето на хармоника!… И как всъщност дотърча тоя в ласото ти, мастър Огнена ръка?

— Налетя ми тук, като идваше от мохавите и се канеше да отива към Долината на смъртта.

— Е, откъде идва, това знам и аз. Юнакът сви мангизи.

— Как тъй?

— Аз даже присъствах!

— Когато е крал?

— Да. Изряза на Уолкър портмонето от пояса. Нехранимайкото е апаш за чудо и приказ! Той после изфиряса. Ама каква олелия се дигна, след като си обра крушите!

— Ти толкова ли близо беше, Сам?

— Ами как! Седях така, че Уолкър можеше амен-амен с ръка да ме достигне. Само че той не го стори. В тъмнилката ония, както изглежда, ме сметнаха за камък. Хи-хи-хи-хи! Сам Хокинс — камък! Чувах целия разговор. Този достопочтен Бил Нютън беше турил око на нашата мила малка мис Елми.

— Тъй значи!

— Хубаво ама другите усетиха и му зловидяха, защото всеки от тях я искаше за себе си, хи-хи-хи-хи! От чиста ревност! Ето защо решиха да го откарат като пленник в Долината на смъртта и да го тикнат в живачната мина. Той обаче ги подслуша, а аз пък от своя страна подслушах всички ведно. Тоя се измъкна и си взе пари за из път. Кражбата беше открита и Уолкър незабавно пое по петите му с трийсет мохави на най-добрите коне. Тогава аз се обезпокоих за теб, мастър Огнена ръка, и потеглих с приятелите да изпреваря мохавите.

— С всички?

— Да, с всичките четиристотин.

— Колко сте далеч пред тях?

— До тоя момент само неколкостотин конски дължини, мисля.

— Значи сте яздили по дъга край мохавите?

— Естествено. Те минават малко по на юг през планините и изобщо няма да се натъкнат на следата ни. Винету познава местността. Той е водачът на нашите хора. Само аз, като забелязах дирята на тоя фамозен дервиш, препуснах напред, за да видя дали ще проумея нещо от тая работа. Не помислих, разбира се, че ще наскоча тук на теб. Ами ти как се озова насам?

— Ще запазя информацията за по-късно. Та нали трябва да разкажа и на другите и тогава ти бездруго ще го чуеш.

— Кажи поне, постигна ли някакъв успех.

— Много съм доволен.

— В такъв случай и аз, ако не се лъжа. Виж, те вече приближават. Видели са спрялата Мери и са разбрали значи, че тук има нещо.