В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
— Добре! — реши Уолкър. — Ще побързаме след него. Вождът може би ще ми даде трийсет мъже с най-бързите коне, за да стигнем по-рано от него. Аз него ще посрещна, наместо той мен.
След десет минути тридесет мъже вече стояха в готовност. Внезапно Уолкър се обърна слисан.
— Странно! Не лежеше ли тук преди малко един голям, тъмен камък?
— И на мен така ми се струва — потвърди Ролан.
— Сега го няма.
— Ама камъните все пак не търчат насам-натам.
— Бих се обзаложил, че не се заблуждавам. Лежеше тук, където сега съм сложил крак.
— Къде ли пък ще се е дянал? — присмя се Лефлър. — Не са му поникнали крила я!
— Разбира се, сигурно се лъжа. Но при такава ситуация на човек всичко му се струва подозрително. Тоя Бил Нютън е виновен. Горко му, като го пипна! За всеки долар, който ми е задигнал, ще му порна по веднъж кожата!
Сега тримата бели и трийсетимата индианци възседнаха конете. Вождът щеше да си позволи още малко почивка с останалите и пленниците и после да тръгне след тях.
Макар работата с внезапно изчезналия камък да му бе необяснима, Уолкър все пак не стигна до мисълта, че този камък може да е бил човек. Една такава безогледна дързост — да се промъкнеш посред вражеския лагер и така да метнеш върху себе си кожената си ловна риза, че да заприличаш на камък — за него принадлежеше към царството на невъзможното.
И все пак този камък се затърча сега — извън постовата окръжност, на две тънки, криви като сърп крачета към един храсталак, иззад който пристъпи дългата, суха фигура на Дик.
— Най-сетне! Слава Богу! — възкликна той. — Вече си мислех, че са те спипали.
— Мен? Хи-хи-хи-хи! — изкиска се Сам. — Мен да спипат! Веднъж си оставих косата… това беше при поуните. Но сега никой червен не може вече да се сдобие със скалпа ми, ако не се лъжа!
— Подслуша ли нещо?
— Много, извънредно много!
— Какво?
— Сега нямам време, ако не се лъжа. Трябва да хукваме. Току-що трийсет мъже потеглиха да преследват драсналия към Долината на смъртта Бил Нютън. Олд Файерхенд и мастър Адлерхорст са там съвсем сами. Трябва да им заведем помощ. Ще потеглим веднага, всички заедно, за да бъдем там преди мохавите.
— Ами другите двеста и седемдесет неприятели, които още се търкалят тук?
— Те ще тръгнат по-късно, а когато влязат сетне в долината, ще им кажем сърдечно добре дошли и ще ги поздравим с един приятелски залп от пушкалата си, хи-хи-хи-хи!
— Ами Олд Файерхенд съгласен ли ще е с тази постановка?
— Що за въпрос? Каквото Сам Хокинс прави, Олд Файерхенд винаги го одобрява. Ела! След пет минути трябва да седим на седлата. Ще бъде усилена езда, но пък ще допринесе някому добро. Ще има да се тръскат кокали и меса. На теб това ще ти подейства особено благотворно, дълъг прът за подпиране на хмел, ако не се лъжа!
18. Вездесъщи Аллах!
Олд Файерхенд беше напуснал Долината на смъртта, както вече бе споменато, още в нощния мрак. Когато денят настъпи, той се стараеше да избягва всички места, където по земята биха могли да останат отпечатъци от копитата. Яздеше в бърз тръс към източните планини. По пладне възвишенията се издигаха пред него. Той спря в сянката на един гъсталак и проучи с поглед отделните навлизащи една в друга планински вериги. Въпросът сега бе да отгатне през коя напречна долина ще дойдат приятели и врагове.
Тогава съгледа една черна точка, която се движеше надолу по полегатия, необрасъл склон. Точката бързо нарастваше. След пет минути Олд Файерхенд различи, че това беше самотен ездач, който щеше да мине в негова близост.
Ловецът се отдръпна още повече зад храсталака и за свое изумление разпозна… Бил Нютън, бившият дервиш, който препускаше насам, запотен от напрежението. Добре предусещайки, че ще има малко преследване, Олд Файерхенд разви ласото от хълбоците, накати го на правилни клупове и го приготви за хвърляне.
Бил Нютън беше вече тук. Имаше ожесточена езда зад себе си и подскочи от страх, когато Олд Файерхенд из един път се измъкна иззад храста с коня си.
— Добре дошъл, дервиш Осман! — прозвуча високо. — Откъде и накъде така забързан?
Нютън спря неволно коня си.
— Олд Файерхенд! — изплъзна се от устата му.
— Я гледай, веднага ме позна! Е, да, да, ние сме добри познати, които не се забравят така лесно. Я бъди така любезен да послезеш за малко! Имам да разменя две-три думици с теб!
Тази подкана възвърна на Бил Нютън присъствието на духа.
— Проклет да съм, ако го сторя! — изхили се той. Същевременно смушка с шпорите коня в хълбоците и препусна.