Затъмнение

Той държеше ръката ми по пътя към кухнята, наблюдавайки ме внимателно, все едно ще падна всеки момент. Или може би си мислеше, че ходя насън.

Направих бързо закуската си, като метнах няколко сандвича в тостера. Хвърлих поглед на себе си върху отразяващата боя по повърхността.

— Уф! Изглеждам ужасно.

— Беше дълга нощ — каза той отново. — Трябваше да останеш и да се наспиш.

— Да! И да изпусна всичко. Трябва да започнеш да приемаш факта, че сега съм част от семейството.

— Да, трябва да свиквам с идеята — той се усмихна.

Седнах със закуската си, а той седна до мен. Когато вдигнах сандвича, за да отхапя, забелязах, че се взира в ръката ми. Погледнах надолу и видях, че все още нося подаръка от Джейкъб.

— Може ли? — той попита и се пресегна към малкия дървен вълк.

Преглътнах шумно.

— Ъ, разбира се!

Той премести ръката си под гривната и хвана малката фигурка в снежната си длан. За един кратък момент бях уплашена. Само лек натиск и той можеше да го счупи на парчета.

Но, разбира се, Едуард не би го направил. Срамувах се, че съм си го помислила. Той само претегли вълка в ръката си за момент, а след това го пусна. Вълкът се поклати леко на китката ми.

Опитах се да разгадая изражението в очите му. Всичко, което можех да видя, беше замисленост — той криеше всичко друго, ако въобще имаше друго.

— Джейкъб Блек може да ти подарява неща.

Това не беше въпрос, нито обвинение. Просто факт. Но знаех, че той си спомняше последния ми рожден ден и забраната ми за подаръци — не исках никакви. Особено от Едуард. Не беше напълно логично и, разбира се, никой не ме послуша…

— И ти си ми давал подаръци — припомних му аз. — Знаеш, че обичам ръчно направени неща.

Той сви устни за момент.

— Ами готови неща? Те приемливи ли са?

— Какво имаш предвид?

— Тази гривна! — пръстите му направиха кръг около китката ми. — Ще я носиш дълго, нали?

Свих рамене.

— Защото не искаш да нараниш чувствата му? — предположи той заядливо.

— Разбира се, предполагам.

— Тогава мислиш ли, че е честно? — попита той, гледайки към ръката ми, докато говореше. Той обърна дланта си и прокара пръсти по вените ми. — Ако имаш малък символ?

— Символ?

— Талисман — нещо да ти напомня за мен.

— Ти си във всяка моя мисъл, не са ми нужни такива неща.

— Ако ти дам нещо, ще го носиш ли? — продължи той.

— Ръчно направено?

— Да, нещо, което имам от известно време! — той се усмихна с ангелска усмивка.

Ако беше единствената реакция към подаръка на Джейкъб, щях да я приема с удоволствие.

— Ако това ще те направи щастлив.

— Забелязала ли си разликата? — попита той, а гласът му стана укорителен. — Защото аз съм.

— Каква разлика?

Очите му се свиха.

— Всички могат да ти подаряват неща. Всички освен мен. С удоволствие бих ти взел подарък по случай завършването, но не го направих. Знаех, че ще те разстрои повече, отколкото ако някой друг би го направил. Това е напълно нечестно. Как си го обясняваш?