Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
После първите членове на експедицията на Дженъс се завърнаха и свидетелствуваха за слуховете по негов адрес. Обвиниха го, че много се възгордял, не признавал ничии съвети и публично обиждал онези, които му се противопоставяли. Казаха, че експедицията не само се губила няколко пъти, но, все още продължавала да се лута без път, да губи багаж и богатство и да става жертва на мародерстващи племена. Изглежда, по-голямата част от тези приказки бяха глупости, защото завърналите се бяха известни лентяи и страхливци, според нас заминали само за да спечелят лесна слава.
Касини обаче веднага разбра шанса си и започна отново да се появява пред хора, да ругае Дженъс и да прави всичко възможно да навреди на репутацията му. Неговите поддръжници също изпълзяха от скривалищата си и станаха толкова дръзки, че започнаха да участват в публични церемонии — например помагаха на Джениандър в церемонията за дъжд, подрънквайки със сребърни звънчета, за да наподобят шума на дъждовни капки, докато жрецът преряза гърлото на един тлъст бик.
Дъждът дойде навреме… но не спря. Часове наред валя толкова силно, че не можеше да се разбере ден ли е, или нощ, и всички се сгушиха по домовете си и слушаха барабаненето по покривите. Беше студен дъжд и във всеки дом напалиха огнищата. Не мина много време обаче и горивото привърши. От силния дъжд се появи зелена плесен. Тя полепна по дрехите ни, развали храната ни. Жреците се втурнаха да правят заклинания за прогонване на плесента, но щом тя намаля, налетяха милиони мравки, проникнаха в къщите през всяка пукнатина, запълзяха по стените, по нас самите и по децата ни и ни подлудиха с ухапванията си.
Но всички тези неприятности не бяха нищо в сравнение с неочаквания ужас, който ни обхвана, когато реката започна да приижда. Никой не си спомняше тя да е излизала от бреговете си, но по далечните хълмове имаше следи, които свидетелстваха за някогашен ужас и опустошение. Така че когато реката се превърна в кипяща маса от кал и отнесе по-малките кейове, паника обхвана града. След като се посъветваха с жреците, управниците докараха един престъпник — той беше заклал жена си и децата си, а после ги беше изпекъл за ядене. Целият град излезе и всички се отправихме в мрачна процесия до мястото на жертвоприношението. Гушехме се под дъжда, настръхнали от студ, докато Джениандър, Касини и много други жреци напяваха, сякаш цяла вечност, заклинания за усмиряване на реката. Гамелан го нямаше, което за мен говореше много. Но Превотант, този стар крадец, беше дошъл, което говореше още повече. Церемонията премина лошо: кадилниците не горяха, а когато завързаха престъпника, възлите непрекъснато се развързваха сами. Горкият престъпник пищеше и стенеше, и се мяташе, от което разбрахме, че настойката за обезболяване не действа. Хората се изплашиха от всички тези несполуки; дори никой не се засмя, когато Джениандър пльосна в калта, докато се бореше с жертвата. Някои изпитаха съжаление към нея — шушукаше се, че човекът просто бил полудял от дъжда и това било вина на жреците, нали тъкмо те правят заклинанията за дъжд?
Накрая Касини удари обезумелия човек по главата с един кол. Двамата с Джениандър го хванаха за краката и ръцете и без повече суетене го хвърлиха във водата да се удави. Всички се разотидоха нещастни и разгневени на градската управа.
Никой не се изненада, когато жертвоприношението не бе прието — реката продължи да приижда. Втурнах се към брега заедно с други мъже, които изкарваха прехраната си от голямата река. Изпразнихме складовете, изтеглихме лодките на брега и отпратихме по-големите съдове. Когато късно през нощта се върнах у дома, водата вече заливаше складовете.
Диос ме събуди точно преди разсъмване.
— Какво има? — попитах аз и веднага станах. — Бях си създал този навик при пътуването с Дженъс и го поддържам и до днес. Тя стоеше до леглото по нощница, стиснала Емили в ръце. Беше пребледняла и трепереше.
Емили беше с широко отворени очи; всеки момент щеше да заплаче.
— Слушай — каза Диос.
Чух далечно гърмене… не, беше бучене. Чуваше се и пращене и скърцане. Нещо се чупеше. Скочих от леглото и отворих прозореца. Дъждът плющеше, но скърцането и пращенето се чуваха съвсем ясно. Нощта беше така тъмна, че не можех да видя какво става. Обърнах се към Диос и казах:
— Реката е.
— Трябва ли да бягаме? — попита тя с разтреперан глас. Никога по-рано не я бях виждал изплашена; чак по-късно разбрах, че е защото никога не беше живяла до река.
— Тук сме в пълна безопасност — успокоих я аз. — Освен старата дига, до която реката се качва много рядко, от нея ни отделят и много хълмове.