Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Боже мой! — прошепна Женевиев. — Боже мой, смили се над мен!
— Но в такъв случай — продължи Димер и се огледа, — в такъв случай аз, мила, трябва да си призная, че няма защо да те мисля. Жилището ми изглежда добро. Лицето ти не издава да си се измъчвала кой знае колко от последствията на пожара. След като нашият дом изгоря и се съсипах финансово! Ти си добре. Живях в изби, в развалини, в кораби и дори в блата…
— Господине! — рече Женевиев.
— Какви хубави плодове си имала за ядене тук — не обърна внимание на думата, отправена към него. — Напоследък аз твърде често се отказвах от десерт, защото нямах и хляб. Женевиев изхлипа със скрито в дланите лице.
— О, не — продължи Димер, — не мисли, че нямах пари. Слава Богу, бях взел със себе си около тридесет хиляди златни франка, а както знаеш, тридесет хиляди в злато днес имат цената на сто и петдесет хиляди франка. Но един вехтошар, един рибар, един въглищар може ли да извади луиз от джоба си, за да си купи малко сирене или луканка? Ох, госпожо — едно след друго аз бях въглищар, вехтошар, рибар. Днес, за да ме познаят още по-трудно, съм се преоблякъл като патриот. Цапам си дрехите и псувам. Какво да сторя — един мъж не може да се разхожда из парижките улици със същата лекота, с която би го вършила една млада жена, при това хубава. От друга страна, щастието не ми помогна да се запозная с някоя пламенна републиканка, която да ме скрие в дома си!
— Господине, господине! — извика Женевиев. — Смилете се над мен! Не виждате ли, че умирам?
— От безпокойство, разбирам — отвърна Димер. — Тревожила си се за мен. Но утеши се, аз те открих и ние сме заедно. Обещавам ти повече никога да не се отделям от теб!
— О, ще ме убиеш! — извика Женевиев силно. Димер я изгледа със зловеща усмивка.
— Да убия една невинна жена? О, госпожо! От теб ли чувам тези слова? Види се, от огромната скръб по мен ти си си загубила ума…
— Господине — извика за втори път Женевиев, — господине, на колене ви моля, по-добре е да ме убиете, отколкото да ме измъчвате с тези подигравателни думи. Не, аз не съм невинна. Да, аз съм грешна. Заслужавам смърт. Убийте ме, господине!
— Признаваш ли си, че заслужаваш да те убия?
— Да, да.
— Признаваш ли, че за изкупление на не знам кой си грях, в който ти обвиняваш сама себе си, ще изтърпиш тази смърт, без да се оплакваш от това?
— Удряйте, господине, няма да викам. Вместо да я проклинам, аз ще благословя тази ръка, която ще ме удари!
— Не, госпожо, няма да ударя. Че ти ще умреш, това е сигурно. Но твоята смърт вместо безчестна, както смяташ, ще бъде най-славната измежду славните. Благодари ми, госпожо. Защото аз ще те убия, но в същото време, ще прославя името ти.
— Но какво ще направите, господине?
— Ще продължа делото, за което сме работили толкова време. И в своите, и в моите очи ти ще умреш като виновна. Но в очите на другите ти ще си мъченица.
— О, Боже мой, ще ме накараш да полудея! Къде ще ме водиш? Къде ме отвличаш?!
— Вероятно на смърт!
— Тогава остави ме да си прочета молитвата.
— Молитвата ли?
— Да.
— Към кого?
— Какво ви е грижа? Какво ви интересува? Като ме убивате, по този начин ви се издължавам, значи не ви дължа никакви обяснения.
— Имаш право — рече Димер и излезе в другата стая. — Ще те чакам тук! — обади се от там.
Женевиев притисна портрета на Морис до сърцето си и зашепна:
— Прости ми, Морис. За себе си не очаквах да бъда щастлива. Надявах се теб да направя щастлив. Морис, отнемам ти едно щастие, което бе най-важната част от твоя живот. Прости ми, прости ми, че те убивам, мили Морис!
Като отряза кичур от дългата си коса, тя го сложи заедно с портрета на близката масичка.
— Да чакам ли още, госпожо? — прояви нетърпение Димер от другата стая.
— О, толкова бързо ли? — прошепна Женевиев.
— Мога да чакам, госпожо. Мога и да изчакам — отвърна Димер. — Аз не бързам. Впрочем може би Морис няма да закъснее. Ще ми бъде твърде приятно да се видя с него. Искам да му благодаря за гостоприемството, което ти е оказал.
Женевиев настръхна от ужас при мисълта, че любовникът и съпругът можеха да се срещнат.
— Готово е — рече тя. — Готова съм вече.
Димер мина пред нея. Женевиев го последва разтреперана, с притворени очи, с отметната назад глава.
Качиха се на някаква кола, която чакаше Димер пред вратата. Колата тръгна.
Женевиев беше казала истината. Всичко бе свършено.
XXXVIII