Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Уести и Себастиан се спогледаха многозначително. Тук определено щеше да има промени в персонала, и то в скоро време.
— Трябва да се доберем до ПК, преди да е навлязъл в открито море — каза Себастиан и се насочи към вратата.
— Съгласен.
Уести се втурна покрай него още по-бързо. Блъснаха вратата и се озоваха лице в лице с Хелън, Лийла и Малъри, които изглеждаха смъртнобледи и много решителни.
Себастиан се стресна, трябваше да поздрави Лийла в качеството си на помощник-капитан.
— Командирът е завел Ягуар на ПК — каза той на Хелън с възможно най-уверен тон. — Родригес му пази гърба — добави Себастиан, като зърна паниката в очите й. — Искам вие да стоите тук — добави твърдо — и да не ни пречите! — Господи, при мисълта, че Лийла може само да се приближи до място, където се стреля, той усети, че изпада в паника. — Разбирате ли ме?
— Да — отговори Хелън от името на всички.
Той изпита ужасното подозрение, че тя го чува, но няма да го послуша. В такъв случай те трябваше просто да я изпреварят.
— Да вървим.
Двамата тюлени скочиха в автомобилите си и се понесоха напред с бясна скорост. След десет минути пристигнаха на морския бряг. Дъждът се лееше като из ведро. Двамата изскочиха от колите си и разтревожено се вторачиха в празната котвена стоянка, където обикновено се намираше „Нор’ийстър“.
— Сега какво, помощник-капитан? — попита Вини.
Погледът на Себастиан внимателно обходи редицата от поклащащите се на котва плавателни съдове, повечето от които принадлежаха на десантните войски. Сърцето му биеше бързо.
— Има един хеликоптер — отбеляза Уести, като посочи ДК, 135-футовия десантен кораб. Той обикновено превозваше танкове, подемни кранове и хранителни запаси, но днес, сякаш докаран от съдбата, на него се намираше един многомоторен хеликоптер „Оспрей MV–22“.
— Двама души могат да управляват хеликоптера — Себастиан впери поглед в Лутър, който бе обучен да пилотира самолет. — Какво ще кажете, сър?
Лутър се поколеба, хвърляйки смутен поглед към сградата на оперативната база. Нямаха време да подадат официална молба. Заграбването на военен транспорт без разрешение можеше да има сериозни последици. От друга страна, тюлените никога нямаше да си простят, ако допуснеха шефът на техния взвод да загине.
— Не виждам да имаме избор — съгласи се Лутър.
— Да вървим.
Те затичаха по пристана към десантния кораб. Старшината изостана, за да охранява, прекалено изплашен, за да се опита да ги спре.
Щом се качиха на борда на кораба, тюлените се покатериха в хеликоптера, като оставиха мястото на втория пилот за Себастиан, който освободи машината от съоръженията. После ловко скочи на борда.
— Дръжте се! — извика Лутър и запали мотора. — Чака ни трудно пътуване.
„Оспрей“ се отдели от земята с бясно завъртане на главните ротори. Бурният вятър поде опашката му, завъртя я и едва не събори радиоантената на десантния кораб. Когато се издигнаха във въздуха, в отворения товарен отсек, където се бяха свили Уести, Вини и Теди, плисна дъжд. Никой от тях дори не забеляза.
Всеки от тях с мъка се опитваше да възприеме куриозното разкритие, че техният командир не е човекът, за когото го мислеха, че беше прилъгал един от тях да излезе в открито море, за да довърши онова, което не бе успял в Пхенян.
Последния път, когато се бяха сгушили заедно и мислеха за Ягуар, беше тъмно като в рог. Бяха им наредили да пресеят останките от склада, за да открият някаква част от него и да я занесат у дома. Тюлените имат традиция да не оставят човек или труп след себе си. Именно в онази нощ бяха намерили зъба на Ягуар.
— Сигурно ще имаме нужда от това — извика Уести от задната част на хеликоптера и хвърли на всеки от тюлените по чифт подплатени с вълна ръкавици.
Мъжете с облекчение намъкнаха ръкавиците. Спускането с въжета на ПК беше най-добрият вариант на атака. Палубата не бе достатъчно голяма, за да се приземи хеликоптерът.
Уести провери здравината на 18-метровото въже с френска плетка, което щеше да ускори бързото спускане на всеки на борда.
— Виждам ПК! — извика Лутър, като направи ловка маневра и хеликоптерът зави наляво.
Мъжете се приготвиха с разтуптени сърца, напълно концентрирани.
Помощник-капитанът напусна седалката на втория пилот и се присъедини към тях.
— Слушайте внимателно — каза той. — Ето нашия план.
Той винаги спазваше принципа на шестте П — позитивното предварително планиране предпазва от пиклив провал.
Изложи им плана, а те го изслушаха изключително съсредоточено.
— Нямаме представа колко души са на борда, можете да очаквате, че са добре обучени, вероятно бивши тюлени. Стреляйте да ги обезвредите, но не убивайте — добави той. — Тези хора ще отговарят за престъпленията си, особено командирът. Ще се спуснем на кърмата и ще си проправим път напред. Някакви въпроси?