Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
— Ще вземем моята кола — предложи командирът. Корабът на бреговата охрана беше на док в десантната база в Литъл Крийк, намираща се на две крачки от „Дам Нек“. Гейб седна отпред на пасажерската седалка, а командирът подкара колата с главоломна скорост надолу по гладкия булевард.
Родригес седеше отзад с автомата си МР5 в ръка. Като се имаше предвид в каква компания пътуваше, Гейб се зачуди от това, че кожата на главата му настръхва.
Въпреки безумната скорост, пристигнаха в десантната база цели и невредими. Гейб с облекчение излезе под дъжда.
Реки от вода го заляха, докато оглеждаше с доволен поглед брега.
Господи, така му липсваше работата! Липсваха му застрашителните силуети на бойните кораби със сиви корпуси и десантните плавателни съдове. Липсваше му миризмата на катран и морски талази, дори лудориите на морските птици, сгушили се сега в паркинга, за да избегнат лошото време.
Беше неделя и имаше твърде малко хора от персонала — само двама души от охраната, които козируваха, когато те преминаха по циментовия пристан покрай останалите плавателни съдове и се насочиха към техния кораб — АК „Нор’ийстър“.
Морякът на пост даде стандартния сигнал със свирка, когато командирът тръгна пред Гейб нагоре по трапа. Екипаж от двайсет и пет редовни военни моряци поддържаше кораба в готовност. Тъй като той беше един от осемчленния отряд на тюлените, невинаги знаеше имената на тези моряци. Но го обзе леко безпокойство, след като не откри никого наоколо.
Дори шкиперът на кораба не се виждаше наоколо в тази дъждовна неделна утрин. Всъщност, ако не се смятаха двамата часовои, корабът изглеждаше пуст. Косъмчетата по врата на Гейб бавно настръхнаха. Тъкмо осъзнаваше, че е влязъл в капан, когато Родригес опря дулото на своя автомат в ребрата му и го накара по-бързо да се качи на мостика.
Кръвта му пламна от адреналина. Проклет сляп идиот! Не заради некомпетентността на Милър едва не го бяха убили преди година! Милър само беше изпълнявал заповеди на Лъвит, както правеше сега старшина Родригес. Велики боже, именно неговият командир се опитваше да го убие! Но защо?
Докато Гейб се бе вторачил объркано в своя командир, Лъвит наперено отиде до контролното табло и започна да натиска бутоните.
— Винаги е полезно да можете да управлявате кораб, лейтенант — провлачено и насмешливо изрече той. — Човек никога не знае кога ще му потрябва такова умение. — Той вдигна високоговорителя и нареди: — Екипажът да се приготви за отплаване. Дежурният на палубата да прехвърли караула от десния квартердек на мостика. Приберете въжетата. — Свали микротелефона и добави: — Винаги ми е било приятно да изрека тези думи.
Погледът на Гейб мигновено се насочи през осеяния с дъждовни капчици прозорец към палубата долу. Още двама мъже във флотски гащеризони се бяха появили, за да помогнат на първия да прибере въжетата и да ги внесе долу за съхранение. С усещането, че му премалява, Гейб забеляза, че тези мъже нямаха телосложението на обикновени моряци. По-скоро приличаха на тюлени ренегати, наети от Лъвит.
— Пълен напред. Сменете флага — добави командирът и патрулният кораб започна да излиза на заден ход от котвената си стоянка.
Гейб проклинаше себе си, че не е направил връзката по-рано. Мамка му! Трябваше да се застреля заради собствената си некомпетентност, но се съмняваше, че ще е необходимо. Като се имаше предвид какво се бе случило по-предишната нощ, без съмнение Лъвит го извеждаше в морето, за да го екзекутира. Той потръпна от негодувание, тялото му се окъпа в пот.
Сега вече единствената му надежда беше да поговори разумно с този човек.
— Ако с мен се случи нещо, сър, ще има разследване и ще ви разкрият — заплаши го той през зъби.
Цялото внимание на Лъвит бе съсредоточено върху това да преодолее тесния канал, който щеше да изведе кораба в залива.
— Няма да има никакво разследване, Рено — отговори той хладно. — Флотът ще се задоволи с моето твърдение.
— И какво ще представлява твърдението ви? — натъртено попита Гейб, пренебрегвайки факта, че Родригес е опрял в него дулото на автомата си.
Лъвит го погледна през рамо.
— Че си се разбеснял срещу мен… явно страничен ефект на твоя посттравматичен синдром. А след това си се застрелял в главата — той цъкна с насмешливо съжаление, — завладян от чувството на вина, че си предал родината си.
— Предал съм родината си! Гаден кучи син! — Родригес го накара да млъкне, като заби дулото на автомата си между лопатките на гърба му.
Гейб залитна напред и моментално се овладя напълно. При това числено превъзходство от пет на един и след като нямаше оръжие, трябваше да запази спокойствие и да мисли добре. Единственото оръжие, което можеше да му послужи в момента, бе неговият собствен мозък.