Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Пъхнахме Проф в скафандъра, после себе си и тръгнахме. Аз стисках бронзовото оръдие под мишница. Щом слязохме под повърхността и минахме през въздушния шлюз, махнахме корубите. Тогава бях поласкан, защото Уайо носеше червената рокля, която й купих преди цяла вечност. Беше се смачкала, обаче мадам я оглади с длан и полата се развя.
Имиграционната зала бе празна, без да броим около четиридесет мъже, строени до стената като депортирани новаци. Бяха се екипирали и стояха с шлемове в ръце. Групата включваше заседналите при нас туристи и някои от учените. Но скафандрите нямаше да заминат с тях, сваляха ги от кораба преди излитането. Както ги гледах, се сетих за пилота киборг. При облекчаването на „Чайка“ от излишна маса останаха само три предпазни кресла. Тези хора щяха да поемат ускорението, легнали върху голите стоманени плочи — и ако холандецът не внимаваше, щеше да достави смлени земяни в кървав сос.
Споменах това на Стю.
— Недей да го мислиш — отвърна. — Капитан Лорес има дунапренови дюшеци в кораба. Няма да позволи да пострадат: нали тия типове са му застраховката за оцеляване?
21
Моето семейство (всичките трийсет и няколко човека от Дядко до бебетата) ни чакаше на долното равнище зад следващия въздушен шлюз. Плакаха на вратовете ни, тупаха ни по гърба, прегръщаха ни и сега Стю не се дърпаше. Малката Хейзъл превърна целувките в истинска церемония. Носеше шапки на свободата, сложи по една на главите ни и чак тогава ни целуна. При този сигнал цялата фамилия нахлупи капели и аз усетих внезапни сълзи. Може би това е патриотизмът — когато те стисне гърлото и си щастлив до болка. А може би просто се радвах, че пак бях с любимите си хора.
— Къде е Слим Лемке? — попитах Хейзъл. — Не го ли поканихте?
— Не можа да се освободи. Той е младши церемониалмайстор на посрещането ви.
— Посрещане ли? Ха, само туй ни липсваше!
— Ще видиш.
Видях. Добре, че семейството дойде първо да ни здрависа. Това пътуване до Л-Сити (напълнихме цяла капсула) беше последното ми рандеву с родата за доста време напред. На Западната станция заварихме ревяща тълпа, всички до един с шапки на свободата. Тримата бяхме понесени на рамене до Стария купол, обкръжени от телохранители стиляги, хванати за ръце, за да ни пробият път през празнуващата пееща навалица. Момчетата се перчеха в бели фланели, а техните момичета бяха облечени с искрящи като сняг блузки и червени шорти с цвета на шапките.
На станцията и после, щом ни оставиха в купола, все ме целуваха жени, които нито бях зървал дотогава, нито срещах след това. Спомням си как се надявах, че мерките, взети вместо карантина, ще подействат — иначе половината Л-Сити щеше да легне от грип или нещо по-лошо. (Явно бяхме се изчистили, не лумна епидемия. Обаче помня и друго време като малък. Тогава дребната шарка се изтръгна на свобода и умряха хиляди.)
Неспокоен бях и заради Проф. Посрещането се оказа твърде буйно за човек, който едва не издъхна час по-рано. А той не само се веселеше, ами и дръпна чудесна реч в Стария купол — логика й липсваше, но пък пращеше от звънки фрази. И „любов“ имаше, и „дом“, и „Луната“, и „приятели и съседи“, даже „рамо до рамо“. Всичко прозвуча добре.
Бяха издигнали платформа под грамаден видеоекран на южната стена. Адам Селене ни поздрави оттам, после предаваха лицето и гласа на Проф над собствената му глава, затова не се наложи да крещи. Ала трябваше да прави пауза след всяко изречение. Виковете на тълпите заглушаваха дори усилвателите. Обаче Бернардо де ла Пас и така успяваше да си поеме дъх. Само че вече не изглеждаше стар, уморен и болен. Връщането на Скалата сякаш му вля енергия. На мен също. Бе великолепно да съм с нормално тегло, да се чувствам силен, да дишам чистия, обновен въздух на своя град.
Да, този град не си поплюваше! Невъзможно е да вмъкнете всички от Л-Сити в Стария купол, но наглед май се опитваха. Премерих на око площ десет на десет метра, започнах да броя главите, прехвърлих двеста, без да съм стигнал до половината, и се отказах. Вестник „Дневен лунатик“ преброи трийсетина хиляди души — стори ми се невероятно.
По-точно, думите на Проф се чуваха от почти три милиона. Видеото предаваше сцената за хората, които не успяха да се натъпчат в Стария купол, кабелните и радиовръзките я пренасяха през пустошта до всички зайчарници. Де ла Пас сграбчи здраво възможността да разкаже какво робско бъдеще им готвеше Управата. Размаха оная бяла книга.
— Ето ги! — извика. — Вашите вериги! Вашите пранги! Ще ги носите ли?
— НЕ!
— Твърдят, че сте длъжни. Дори обещават, че ще пуснат водородни бомби… и оцелелите ще се предадат, за да бъдат оковани. Това ли ще направите?