Луната е наставница сурова

Натъпканият със схеми бивш човек, който пилотираше, не си направи труда да влиза в орбита и тръгна право надолу, раздрусвайки ни още по-зле. Корабът бе лек и капризен. Но поглъщаше скорост само два и половина километра в секунда, свърши за деветнайсет секунди и ние кацнахме в Джонсън Сити. Понесох го добре, ако изключим ужасната тежест в гърдите и усещането, че някакъв великан ми стиска сърцето. После ми мина и задъхано се върнах към нормалното състояние, доволен, че тежа колкото се полага. Ала едва не убихме горкия Проф.

По-късно Майк ми разправи, че пилотът отказал да му прехвърли управлението. Компютърът щял да ни свали с малко ускорение, без и яйце да счупи, като знаел, че Бернардо де ла Пас е в кораба. По дяволите, може би онзи киборг е съзнавал какво върши — кацането с подобна скорост прахосва доста реактивна маса, а „Чайката-Лотос“ се прилуни почти празна.

Нищо не ни интересуваше, защото ни се стори, че тая аварийна операция е погубила Проф. Стю го забеляза още докато аз се мъчих да поема въздух; след миг и двамата налетяхме: сърдечни стимулатори, изкуствено дишане, масажи. Най-сетне клепачите му трепнаха, погледна ни и се усмихна.

— Вкъщи сме — прошепна той.

Накарахме го да си почине двайсетина минути, преди да навлече скафандъра, за да излезем от возилото. Капитанът пълнеше резервоарите, нетърпелив да се отърве от нас и да качи пътниците — този холандски тип не ни продума през цялото пътуване. Според мен съжаляваше, че парите са го подмамили да направи курс, който можеше и да го разори, и да го убие.

По това време Уайо влезе в кораба да ни посрещне. Не ми се вярва Стю Лажуайе да я беше виждал със скафандър, нито пък блондинка — не я позна. Награбих я в обятията си, без да ме притеснява херметичната й коруба. Графът стоеше до мен и чакаше да го запозная. Тогава „странният“ посрещач прегърна и него. Естествено се учуди.

Чух приглушения глас на красавицата:

— О, небеса! Мани, шлема ми.

Отворих го и го вдигнах. Тя разтърси къдрици, после се ухили:

— Стю, не се ли радваш да ме видиш? Нима не ме помниш?

По лицето му бавно плъзна усмивка, като изгрев над лунна пустош.

— Здравствувайте, госпожа! Щастлив съм, че се срещаме отново.

— Госпожа, как ли пък не! За тебе съм Уайо, скъпи. Другарят Мани не ти ли каза, че пак съм руса?

— Да, каза ми. Ала да чуя и да видя не е едно и също.

— Ще свикнеш.

Спря над Проф, наведе се, целуна го звучно, закиска се. Сетне се изправи и ме приветства с „добре дошъл“ без шлем, от което и двамата се просълзихме въпреки досадния скафандър. За втори път се обърна към Лажуайе и го замляска.

Той леко се дръпна. Тя прихна:

— Драги Стю, пак ли трябва да си сложа мургавия грим, за да те поздравя?

Той ми хвърли един поглед и й върна целувките, Уайоминг Нот му отдели не по-малко време и старание, колкото на мен.

Чак по-късно проумях странното му поведение. Макар да се обвърза с нас, уважаемият граф още не беше лунатик. А докато го нямаше, Уайо се омъжи. Но какво от това? Е, на Земята има значение, нали Стю не бе засукал с майчиното си мляко, че лунните дами сами са си господарки? Горкото човече си мислеше, че ще ме обиди!