Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Трул вече беше забравил за повечето от тези сблъсъци, множеството, сливащо се в едно, безреден и неотприщен от времето кошмар, увит в снежна пелена, изпъвана и разкъсвана от кръжащия вятър, увиващ я още по-плътно. Стегнато на възел и отнесено, сякаш откъснато, несвързано със света. „Нима така се съхраняват най-ужасните мигове от миналото? Нима това изтерзано от болка разделяне сполетява всекиго от нас — нас… живите?“ Гробището на самия ум, пътеката, лъкатушеща между купчините пръст, скрили тежките камъни и мрачните кухини с оцапаните от кръв стени и опърлените от огън надгробни плочи — запустяло възкресение под сиво небе. Веднъж извървяна, тази пътека не можеше да се извърви никога вече. Човек можеше само да погледне през рамо и да познае ужаса и необятността, и безредното трупане на още и още могили. Още и още.
Стана и закрета към постелята си. Угнетен от мисълта за онези, които тачеха Едур, онези, що бяха живели преди десетки и десетки хиляди години, и от безкрайния ужас на всичко зад тях, безкрайния път от дела и покаяния, костите и животите, вече станали на прах под ръждясали останки от метал — нищо друго, защото бремето, което животът можеше да понесе, бе ограничено, защото животът можеше само да крета напред и все напред, без това кретане да носи нещо повече от вдигнал се след стъпките му прах.
Обзет от скръб, вгорчена от отчаяние, Трул се смъкна върху тънката постеля, легна по гръб и затвори очи.
Което само развихри въображението му в образ след образ — образи, хлипащи за живот с безмълвен, но неутешим плач, изпълнил главата му.
Залитна пред напора им и като воин, олюлял се замаян пред неизбежния удар, пропадна в собствения си ум и потъна в забвението.
Като златно корито в планински поток, пред очите му заплува замъглен блясък. Удинаас се отпусна, едва сега усетил оловната тежест на уморените си мускули, изпънали се като вериги по костите му. Воня на изгоряла плът бе задръстила дробовете му, полепнала бе в гърдите му и просмукваше в жилите му блудкавата си отрова.
Взря се в облепения със злато гръб на Рулад Сенгар. Тялото бе охладило восъчното покритие и с всеки миг ставаше все по-тъмно.
„Богатството принадлежи на мъртвите, или така поне трябва да е за мен, недостижимо за мен.“ Замисли се над това хрумване и как се беше промъкнало през размътения му ум. Дълг и бедност. Границите, предопределящи живота на мнозина. Само една нищожна част от населението на Ледер познаваше богатството и можеше да тъне в разкош. Техният свят бе различен — незрим рай, обграден от интереси и грижи, неведоми за всички други.
Удинаас се намръщи, обзет от любопитство към собствените си чувства. Тук нямаше завист. Само тъга, усет за всичко онова, което бе извън обсега му и завинаги щеше да си остане така. По някакъв странен начин богатите ледерии му бяха станали също толкова чужди, колкото и Едур. Откъснат беше от тях и тази откъснатост бе толкова рязка и абсолютна, колкото и другата, лежаща сега пред очите му — собствената му изтощена същност и облеченият в злато труп пред него. Живото и мъртвото, мудните движения на тялото му и съвършената неподвижност на Рулад Сенгар.
Подготви се за последната си задача. Восъкът се беше втвърдил достатъчно, за да може тялото да се обърне. Когато дойдеха, родителите на Рулад щяха да очакват да заварят мъртвия си син лежащ по гръб, станал съвсем неразпознаваем под монетите и восъка. Превърнат всъщност в саркофаг, отдалечен в пътуването си към сянката — то всъщност вече бе започнало.
„Блудния да ме вземе дано, имам ли сила за това?“
Трупът лежеше по очи върху дървени подложки с две извити дръжки, закрепени за един лост. Под лоста бе поставено четирикрако дървено магаре, осигуряващо опорната точка. Удинаас се надигна, застана зад лоста, хвана с две ръце черното дърво и натисна. Поколеба се, наведе глава и опря чело върху ръцете си.
Призракът се беше смълчал, вече от дни не бе шепнал в ухото му. Кръвта на Вайвал спеше. Беше сам.
По време на цялата процедура беше очаквал да го прекъснат — Ханан Мосаг и неговите К’риснан да нахълтат с викове. Да отрежат пръстите на Рулад — или дори ръцете му от китките. След като не му бяха дали други указания, беше покрил с восък и меча, който лежеше под лек ъгъл върху лявото бедро.
Вдиша дълбоко и натисна лоста. Тялото се повдигна едва на косъм. Восъкът се пропука на хаотична плетеница от линии, но това трябваше да се очаква. Лесно щеше да се поправи. Удинаас натисна по-силно и загледа как тялото бавно се обръща на хълбок. Тежестта на меча надви обгърналия го восък, върхът изтрака върху камъка и притегли и ръцете. Удинаас изруга тихо и примига да махне потта от очите си. Бяха нападали люспи натрошен восък. С облекчение видя, че монетите са си останали непокътнати.