Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Застопори лоста със запъващата каишка и пристъпи към трупа. Нагласи меча на мястото му, после малко по малко заобръща тежкото тяло, докато то най-сетне не тупна по гръб.
Пое си дъх. Трябваше да покрие трупа с още восък, да оправи напуканото и отчупеното. После най-сетне щеше да излезе навън от този кошмар.
Робът не трябва да мисли. Трябва да си свърши задачите. Твърде много мисли гъмжаха в ума му, пречеха му да се съсредоточи.
Затътри се към огнището, за да вземе котела с восъка.
Нещо изпука зад гърба му. Удинаас се обърна. Огледа трупа да види къде се е отчупил восъкът. Там, по челюстта — разтваряше се широко над устата. Спомни си сгърченото в безмълвен вик лице, което видяха, когато свалиха превръзките. Може би трябваше да зашие устните.
Вдигна котела и тръгна към тялото.
Видя как главата рязко се отметна назад.
Пое треперливо дъх.
И тогава трупът изкрещя.
Гледката бавно се открои от небитието и Трул Сенгар отново се озова сред воя на вятъра и снежната вихрушка. Беше заобиколен от тъмни, едва различими фигури. Размитият блясък на кехлибарени очи се впиваше в него и Трул посегна към меча си, ала се сети, че ножницата е празна.
Джхеките най-сетне го бяха намерили и този път спасение нямаше да има. Трул се завъртя в кръг, още веднъж и още веднъж, а вълците стесниха кръга. Воят на вятъра изпълни ушите му.
Опипа за камата си — за каквото и да е, — но не намери нищо. Ръцете му бяха изтръпнали от студ, снежният навей щипеше в очите му.
Още по-близо, от всички страни. Сърцето му тупкаше. Изпълваше се с ужас, като удавник, чиито гърди се изпълват със смъртоносната вода, с потреса от отказа за живот, с внезапната загуба на всякаква сила, а с нея — и на всякаква воля.
Вълците връхлетяха.
Челюстите захапаха ръцете и краката му, зъби се впиха в плътта. Тежестта им го събори в снега. Един от вълците го захапа за тила. Изпращяха кости. Устата му се напълни с гореща кръв и жлъчка. Отпусна се, неспособен дори да се свие на кълбо, а вълците деряха и ръфаха ръцете и краката му, забиваха нокти и зъби в корема му.
Нищо не можеше да чуе освен писъка на вятъра, все по-силен.
Отвори очи. Лежеше в постелята си, а болката пулсираше в мускулите му с призрачния спомен за свирепите зъби.
И чу писък.
Феар се появи на входа — очите му бяха странно зачервени и мигаше объркано.
— Трул?
— Идвам — отвърна той и вдървено се надигна.
Изскочиха навън и видяха двама души да тичат към Къщата на мъртвите.
— Какво е станало?
Трул поклати глава.
— Може би Удинаас…
Забързаха натам.
Двама роби изскочиха от сградата и побягнаха, обзети от паника. Единият викаше нещо.
Братята затичаха.
Трул зърна за миг ледерийската Аквитор и търговеца на моста.
Крясъците не секваха. Някаква болка имаше в тези викове, и ужас. Викът, подхващан наново с всяко поемане на дъх, смрази кръвта в жилите на Трул. Можеше почти да…
Майен беше на прага, вратата бе зейнала широко. Зад нея стоеше Пернатата вещица.
И двете бяха вцепенени.
Феар и Трул спряха до тях.
Пернатата вещица извърна рязко глава и изгледа обезумяло първо Трул, после — Феар.
Феар пристъпи до годеницата си. Погледна вътре. Лицето му потръпваше при всеки нов крясък.
— Майен, задръж всички навън. Освен Томад и Урут, и магьосника-крал, щом дойдат. Трул… — Изрече го като молба.
Майен се отдръпна и Трул пристъпи напред. Рамо до рамо влязоха в Дома на мъртвите.
Грамадно изгърбено туловище, покрито с восък като белеща се кожа — под восъка лъщяха златни монети, — се беше свило до каменната платформа, с лице, отпуснато върху коленете, с ръце, обгърнали прасците, но все така без да изпускат меча. Грамадно изгърбено туловище, изригващо несекващи крясъци.
До него стоеше робът Удинаас. Носил беше котел с восък, но сега котелът лежеше обърнат на две крачки от ледериеца, а восъкът се бе разлял по пода.
Удинаас мълвеше нещо. Думи на утеха, промъкващи се през крясъците. Мълвеше и бавно, предпазливо, стъпка по стъпка, се приближаваше към клекналия.
Феар понечи да тръгне напред, но Трул здраво го стисна за лакътя и го спря. Чул беше нещо в тези крясъци. Отвръщаха на тихия, утешителен шепот на роба, в началото — изпълнени с гняв, който вече отслабваше, и гласът ставаше все по-умолителен. Накъсван от пристъпи на сурово отчаяние. А Удинаас не спираше да шепне.