Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Щеше да предпочете половин дузина вдовици да полагат монетите, а той да си седи на обичайното място и да подклажда огъня. Последния път, когато го беше правил сам, беше с бащата на Урут, убит в битка от арапаите. По-млад беше тогава, изпълнен с благоговение и от ритуала, и от ролята си в него.
Прикачи дръжката на котела, вдигна го и внимателно го понесе към трупа. Дебело покритие по лицевата страна и хълбоците. Малко изчакване, докато восъкът поизстине — не много, та да не се напука, когато обърне тялото — след което щеше да продължи със златните монети.
Спря за миг, надвесен над мъртвия Тайст Едур, и въздъхна:
— Ех, Рулад. А сега можеше да се перчиш пред жените, нали?
— Траурът е започнал.
Трул се сепна, обърна се и видя Феар — бе дошъл нечуто.
— Какво? О, да. Какво се реши?
— Нищо. — Брат му се доближи до огнището и навъсено загледа пламъчетата. — Кралят-магьосник обявява усилията ни за провал. Нещо повече, смята, че сме го предали. Гледа да прикрие това подозрение, но го виждам.
Трул помълча, после каза:
— Чудя се кога започна това предателство. И с кого.
— Ти от самото начало се съмняваше в този „дар“.
— Сега се съмнявам още повече. Меч, който един мъртъв воин не пуска. Що за оръжие е това, Феар? Що за магия бушува в него? — Обърна се към брат си. — Огледа ли го хубаво този меч? О, изработката е добра, но в желязото има… жилки. От някакъв друг метал, устояли са при коването. Всеки чирак на ковач на мечове може да ти каже, че ще се прекърши при първия удар.
— Вложената магия несъмнено ще предотврати това — отвърна Феар.
Трул въздъхна.
— Значи подготвят тялото на Рулад.
— Да. Магьосникът-крал е поканил родителите ни насаме в дома си. На всички други е забранено да влизат. Ще има… преговори.
— Отрязването на ръцете на най-младия им син в замяна на… какво?
— Не знам. Решението ще се оповести, разбира се. Междувременно двамата с теб сме оставени да се оправяме сами.
— Бинадас къде е?
Феар вдигна рамене.
— При знахарите. Ще го видим чак след няколко дни. Маговете трудно се поддават на цяр, особено когато е счупена кост. Арапаят, който го прегледа, каза, че имал над двайсет потрошени парчета на бедрото. Всички трябва да се наместят и да се слепят. Да се зашият мускулите и жилите, да се спре кръвта и да се махне мъртва кръв.
Трул отиде до пейката до стената, седна и стисна главата си с ръце. Цялото това пътуване вече изглеждаше нереално — освен раните и жестокото доказателство на един увит в кожа и лед труп, подготвян сега за погребение.
Джхеките се бяха оказали соултейкън. Не го беше осъзнал. Онези вълци…
Да си соултейкън беше дар, присъщ на Бащата Сянка и ближните му. Присъщ беше на небесата, на същества с неизмерима сила. Това, че онези невежи варвари можеха да притежават дар с такава изумителна, свята сила, изглеждаше безсмислено.
Соултейкън. Сега това изглеждаше… нечестиво. Оръжие, толкова дивашко и просто, като нащърбена бойна брадва. Не можеше да разбере как е възможно.
— Тежко изпитание ни чака, брате.
Трул примига и вдигна очи към Феар.
— Ти също го усещаш. Предстои нещо, нали?
— Не съм свикнал с това… това чувство. На безпомощност. На… непонятност.
Феар се потърка по лицето, сякаш искаше да пробуди и извлече подходящите думи — от мускул, от кръв и от кост. Сякаш всичко, което се таеше у него, се бореше, безпомощно и отчаяно, да намери глас, който другите да могат да чуят.
Състрадание жегна Трул и той сведе очи, за да не гледа притеснения си брат.
— Същото е и с мен — каза, макар това да не беше съвсем вярно. Свикнал беше с безпомощността — човек се научава да се примирява с някои чувства. Не притежаваше ни една от естествените физически дарби на Феар, не притежаваше лекотата му. Единствената му, същинска дарба бе в упоритата му наблюдателност, окована от мрачно въображение. — Трябва да поспим — добави той. — Умората приляга зле на времена като тези. Все едно, нищо няма да бъде оповестено без нас.
— Съвсем вярно, братко. — Феар се поколеба, после протегна ръка и я отпусна на рамото на Трул. — Бих искал винаги да си до мен, макар и само за да не ме оставиш да залитна. — Ръката се отдръпна и Феар тръгна към стаите за спане в дъното на дългия дом.
Трул зяпна след него, стъписан от признанието, почти невярващ. „Казах му думи за утеха, но не стори ли и той току-що същото за мен?“
Терадас му беше казал, че непрекъснато чували звуците от битка — врязвали се през воя на вятъра и снежната виелица. Чували зверски писъци, изпълнени с болка, вълчи вой, изпълнен със смъртно отчаяние. Чули бяха как е отклонил джхеките от пътя им. Чували го бяха, докато разстоянието не ги лишило от възможността да разберат какво го е сполетяло. А след това бяха зачакали да дойде врагът… който така и не дошъл.