Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Най-малкото един ден. Вярно, обстоятелствата не са ни ясни, но наистина изглежда невероятно, нали?
— Така е. — Бурук сви рамене. — Проклетият им погребален ритуал. Това няма да оправи настроението на Ханан Мосаг. Посланичеството ще пристигне във възможно най-неподходящия момент.
— Не мисля — отвърна Серен. — Равновесието сред Едур е разклатено от това. Особено Ханан Мосаг. Освен ако не се появи бързо решение, ще се окажем сред разделен народ.
Той й отвърна с бърза, горчива усмивка.
— Ние?
— Ледериите, Бурук. Не съм част от делегацията. Нито ти, строго казано.
— Нито Хул Бедикт — добави той. — И все пак нещо ми подсказва, че невъзвратимо сме оплетени в тази мрежа, все едно дали е просната на слънце, или потъва в дълбините.
Тя не отвърна нищо. Бурук беше прав.
Шейната леко се хлъзна по мократа слама и Удинаас я спря с крак до каменната платформа. Смълчани, тримата роби заразвързваха ремъците, издърпаха ги изпод тялото. След това вдигнаха платнището. Буците лед лежаха върху увитото тяло. В смъртта челюстта на Рулад се беше разтворила, все едно той издаваше безгласен, несекващ писък.
Хулад отстъпи крачка назад и изсъска:
— Блудния да ни опази дано.
— Съвсем обичайно е, Хулад — успокои го Удинаас. — Двамата можете да си ходите, но първо ми издърпайте ей онзи сандък, на плазовете.
— Злато ще да е значи?
— Така смятам — отвърна Удинаас. — Рулад е умрял като кръвен воин. Беше благородник. Значи трябва да е злато.
— Какво разточителство.
Другият роб, Айрим, се ухили.
— Хайде като едурите паднат, да вземем да направим една банда — ще им грабим гробниците. — Двамата с Хулад задърпаха сандъка.
Въглените бяха червени, железният лист отгоре — черно-червен. Удинаас се усмихна.
— В тези гробници има заклинания, Айрим. И ги пазят тъмни духове.
— Е, ще си наемем маг да ги прогони. Духовете ще се махнат заедно с проклетите Едур. Само гниещи кости, нищо друго. Мечтая си за този ден.
Удинаас изгледа белокосия Айрим през рамо.
— Много ли си задлъжнял?
Усмивката на стареца помръкна.
— Е, да. Ще мога да се отплатя. И за внуците, дето са още в Трейт. Ще го изплатя, Удинаас. Не мечтаеш ли същото за себе си?
— Някои дългове не могат да се изплатят със злато, Айрим. Моите мечти не са за богатство.
— Да, някои не могат. — Айрим се подсмихна. — Ти искаш само сърцето на момиче, дето е толкова високо над теб, че и Блудния не може ти помогна да го имаш. Горкичкият Удинаас, всички скърбим за теб.
— Не е толкова скръб, колкото съжаление, предполагам. — Удинаас сви рамене. — Е, можете да си вървите.
— Вонята още отсега се вдигна — рече Хулад. — Как го търпиш, Удинаас?
— Кажете на Урут, че съм започнал.
Моментът не беше подходящ, но Трул Сенгар изведнъж осъзна, че е сам. Примига и бавно се огледа. Беше в голямата зала на дългия дом, родния си дом, стоеше пред централния стълб със стърчащото от него острие на меч. Топлината от огнището май не можеше да стигне до костите му. Дрехите му бяха подгизнали.
Беше оставил другите отвън, в привидно спокойния им сблъсък на воли. Кралят-магьосник с онова, което му трябваше, и Томад и Урут, с настояването им за подобаващо погребение на един мъртъв кръвен воин, воин, който бе техен син. С този конфликт Ханан Мосаг можеше да загуби властта си сред Тайст Едур.
„Кралят-маг трябваше да прояви сдържаност. Всичко трябваше да се реши кротко, без никой да разбере. Как може да е толкова трудно да се изтръгне един меч от ръцете на мъртвец?“ А ако тук беше замесена магия — и определено като че ли беше така, — то си беше по частта на Ханан Мосаг. Все пак той си имаше К’риснан. Те можеха да направят нещо. А ако не… „Тогава се режат ръцете.“ Духът вече не обитаваше трупа. Смъртта бе прекъснала връзките. Трул не можеше да изпита нищо към студената плът под леда. Това вече не беше Рулад.
Но сега вече нямаше възможност да се запази в тайна. Спора го бяха видели, а според традицията — и решението трябваше да се види.
„А… всичко това важно ли е?“
„Не вярвах на Рулад. Много преди провала му в нощния пост. Това е истината. Имах… съмнения.“
Мислите му не можаха да го отведат по-далече. Терзание го заля, парещо като киселина. Все едно че бе събудил собствения си демон, свиреп и гладен, и можеше само да гледа как яде душата му. Терзаещо угризение и жадно, ненаситно чувство за вина, безкраен пир.
„Вече сме обречени да даваме отговор за смъртта му, отново и отново. Безброй отговори, които да погребат единствения въпрос на живота му. Такава ли ни е съдбата — да понесем обсадата на всичко онова, което не може да бъде узнато?“