Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
„Сестрата да ни благослови дано, това е Рулад. Моят брат.“
„Нали беше мъртъв.“
Робът бавно се наведе пред ужасяващата фигура и този път Трул успя да долови думите му:
— Пред очите ти има монети, Рулад Сенгар. Затова не можеш да видиш нищо. Искам да ги махна. Братята ти са тук. Феар и Трул. Тук са.
И тогава крясъците секнаха и преминаха в безпомощен плач.
И пред очите на Трул Удинаас направи нещо, което му се струваше невъзможно. Робът се пресегна и взе главата на Рулад в ръцете си, като майка, която утешава детето си. Нежно, но и решително, и много бавно, я повдигна от облепените с монети колене.
Феар изхлипа. Овладя се бързо, но Трул го усети как потрепери.
„Лицето… о, Татко Сянка, лицето.“
Влудяваща маска от восък, напукана и раздрана. А под нея — златни монети, споени с плътта — нито една не се беше откъснала, — застъпващи се като люспи на броня около стегнатите челюсти и зейналата уста.
Удинаас се наведе още по-близо и зашепна в лявото ухо на Рулад.
Думи, на които бе отвърнато с потръпване, със спазъм, от който изтракаха монети — доловим за слуха звук, макар да беше приглушен от восъка. Едното стъпало на Рулад издращи по каменните плочи около платформата и се присви.
Феар се дръпна да се отскубне от хватката на Трул, но той го задържа. Удинаас посегна към колана си и извади малък нож.
Последва шепот — изпълнен с ритъм и почти мелодичен. Робът вдигна ножа и внимателно нагласи острието малко под ръба на монетата, покриваща лявото око на Рулад.
Лицето трепна, но Удинаас обгърна главата на Рулад като в прегръдка и се наведе още, без да спира да шепне. Лек натиск с острието, мигновено дръпване, монетата блесна, плъзна се надолу и след миг издрънча на пода.
Окото беше затворено — изгорял червен оток. Рулад сигурно се опита да го отвори, защото Удинаас притисна с два пръста клепача и Трул видя как поклати глава, каза нещо и го повтори.
Главата на Рулад се люшна в странен тик и Трул разбра, че това е кимване.
Удинаас премести ножа в другата си ръка и опря острието под дясното око на Рулад.
Отвън се чуха стъпки и мърморене на трупащи се хора, но Трул не се обърна. Не можеше да откъсне очите си от ледериеца и от брат си.
„Той беше мъртъв. Няма съмнение. Никакво.“
Робът, който се беше трудил над Рулад цял ден и цяла нощ, който бе запълвал раните му с восък и бе жигосвал монети в студената плът, който бе видял как повереникът му се връща в живота, вече бе коленичил пред едура, гласът му сдържаше лудостта, гласът — и ръцете му — полека връщаха Рулад към живота.
Роб ледериец.
„Татко Сянка, кои сме ние, че да правим това?“
Монетата се изтръгна.
Трул пристъпи напред и задърпа и Феар. Не проговори. Все още не.
Удинаас прибра ножа в канията и сложи ръка на рамото на Рулад. После извърна глава и вдигна очи към Трул.
— Още не може да говори. Крещенето го е изтощило, а и тежестта на монетите по гърдите му…
Удинаас бавно се надигна, за да се отдръпне, но лявата ръка на Рулад изхрущя, пусна дръжката на меча, пръстите зашариха във въздуха, дръннаха монети, пръстите докопаха ръката на роба. И я стиснаха.
Удинаас почти се усмихна — Трул чак сега видя колко е изтощен, а и след целия ужас, който бе преживял… — и заговори:
— Братята ти, Рулад. Трул и Феар. Те са тук, за да се погрижат за теб. Аз съм най-обикновен роб…
Рулад го стисна по-силно и две монети издрънчаха на пода.
— Ще останеш, Удинаас — каза Трул. — Брат ни има нужда от теб. Ние имаме нужда от теб.
Ледериецът кимна.
— Както заповядате, господарю. Само че съм… уморен. Аз… все ми притъмнява и все се пробуждам само от звука на собствения си глас. — Поклати безпомощно глава. — Дори не знам какво съм казал на брат ви…
— Няма значение — прекъсна го Феар. — Това, което направи… — Думите заглъхнаха и за миг лицето му сякаш щеше да се сгърчи. Трул видя как се стегнаха мускулите му, после Феар стисна зъби, вдиша дълбоко и след миг вече отново се владееше. Поклати глава, неспособен да проговори.
Трул се наведе към Удинаас и Рулад.
— Удинаас, разбирам. Трябва да си починеш. Но остани още няколко мига, ако можеш.
Робът кимна.
Трул се извърна, огледа раздраното лице на Рулад, все още затворените очи… и долови зад тях движение.
— Рулад. Аз съм — Трул. Чуй ме, братко. Дръж очите си затворени, засега. Трябва да свалим тази… тази броня от тебе.
Рулад поклати глава.
— Това са погребални монети, Рулад…
— Д-да. З-знам.