Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Чуждоземци бяха наблюдавали сцената. Осъзна го толкова внезапно, че се стъписа. Търговецът и Аквиторът. Гости ледерии. Шпионски авангард на посланичеството за мир.
Избухването на Ханан Мосаг беше ужасна грешка. Високата почит на Трул към краля-магьосник бе накърнена, уязвена и той копнееше за света отпреди месец. Когато не познаваше слабост и уязвимост.
„Стъпваш тихо през смрачения лес, с ум, изпълнен с настойчива мисъл за ужасна вест.“ Копие с железен връх, забит дълбоко в гръдта на ледерий. Натежали като олово крака го водят през сенките, мокасините глухо тупкат по пъстрия килим на пътеката. Усещането, че току-що му е убягнало нещо, невидяна поличба. Като влизане в стая, от която някой току-що е излязъл, макар че при него стаята бе горската катедрала, святата земя на хирот, а той не беше видял дири, за да придаде плът на подозрението си.
Точно това усещане се беше върнало. Преживели бяха отчаяни събития, все без да осъзнаят значимостта им, скритите истини. Неотложността на оцеляването им бе наложила някакво безгрижие.
Обля го ледена вълна на убеденост и Трул Сенгар разбра, че скоро ще се случи нещо ужасно.
Стоеше — сам в дългия дом.
Срещу централния стълб с извития стърчащ от него меч.
И не можеше да помръдне.
Тялото на Рулад Сенгар беше замръзнало. Бледозеленикава фигура с вкочанени крайници, изпъната върху каменната платформа. С отметната назад глава, затворени очи, зяпнала уста, сякаш се бореше за дъх и все не го намираше. Ръцете му се бяха стегнали около дръжката на меч с право острие, покрито със скреж и с черни петънца засъхнала кръв. Цветовете на меча някак странно преливаха един в друг.
Удинаас вече беше запълнил ноздрите и ушните кухини с восък.
Сега държеше щипците и чакаше първата жълтица да се нагорещи достатъчно. Двайсетина мига след като я бе сложил върху ламарината, бе сложил и втората. Редът на поставянето на монетите за благородните кръвни воини беше точен, съобразен с целия ритуал. Удинаас се бе превърнал във вечност от безкрайно изтощително чакане и повторение.
Но нямаше задача, която да огъне един роб. На този свят съществуваха тежки истини, които човек можеше да открие единствено щом се отрече от собствения си дух — стига да си склонен да ги подириш. „Трябва ли например да потърсиш самооправдание? Преди убийство, да речем, или някоя друга варварщина?“
„Например — това тяло. Младеж, чиято плът вече се скапва от смъртта. Едурите използват монети. Ледериите използват лен, олово и камък. Но и едните, и другите изпитват нужда да покрият, да прикрият, да скрият ужасното не-присъствие, изписано на това вцепенено лице.“
То започваше с очите — били те отворени или затворени.
Удинаас стисна с щипците ледерийската монета. Първите две не трябваше да са прекалено нажежени, за да не се пръснат очите под клепачите. Веднъж го беше видял, докато чиракуваше на един от по-старите роби, който бе започнал да губи чувството си за време. Окото зацвърча, а след това се пръсна лигава течност с гнусна миризма и кафеникава от развалата; монетата пък хлътна много надълбоко в очната кухина и кожата се сбръчка и почерня.
Завъртя се на столчето, като внимаваше да не изтърве монетата, наведе се над лицето на Рулад Сенгар и намести сгорещеното златно кръгче.
Последва тихо цвърчене: кожа и метал се сливаха, цялата влага се изсмука и кожата се стегна около монетата. Той я задържа плътно.
Същото се повтори с втората монета.
Зноят в стаята разтапяше трупа и докато Удинаас полагаше една по една монетите по тялото, то го стряскаше с внезапни движения. Гърбът, рязко извил се в дъга, тихо изтупване на лакът върху каменния постамент, вадички разтопена вода, потекли по плочата и от ръбовете, сякаш тялото плачеше.
Воня на изгоряла кожа изпълваше горещия влажен въздух. Трупът на Рулад Сенгар се преобразяваше, навличаше си бляскава броня, превръщаше се в нещо различно от Тайст Едур. В мислите на Удинаас това тяло престана да бъде нещо, живяло доскоро. Работата не беше по-различна от кърпенето на мрежи.
От гърдите — към корема. Всяка рана от копие — запълнена с глина и масло, се обкръжаваше с монети и после се запечатваше. Таз, бедра, колене, пищялки, глезени, горната част на стъпалата. Рамене, ръцете до лактите, лактите, после — надолу.
Сто шестдесет и три монети.
Удинаас изтри потта от челото си, стана и се затътри уморено до котела с разтопения восък. Представа нямаше колко време е изтекло. Вонята сдържаше глада му, но на няколко пъти бе напълнил празния си стомах със студена вода. Дъждът не беше спрял, трополеше по покрива, плющеше по двора зад стените. Село в траур — никой нямаше да го обезпокои, докато не се появеше навън.