Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Лицето на воина помръкна.
— Бяхме нападнати, магьоснико-крал. От джхеки. Вярвам, че знаете кои и какво са те…
— Аз не знам — изръмжа Томад.
— Соултейкън са, тате — заговори Бинадас. — Могат да се превъплъщават във вълци. Искаха да отнемат меча…
— Какъв меч? — попита Урут. — Какъв…
— Стига! — изрева Ханан Мосаг.
— Кралю-магьоснико. — Томад Сенгар пристъпи срещу него. — Рулад е мъртъв. Можете да вземете този свой дар…
— Не е толкова просто — прекъсна го Феар. — Рулад все още държи меча — не мога да откопча пръстите му от дръжката.
— Трябва да се срежат — заяви Ханан Мосаг.
— Не, магьоснико-крал — изсъска Урут. — Нямате право да осакатявате сина ни. Феар, Рулад умря ли като кръвен воин?
— Да.
— Толкова по в сила е забраната тогава. — Обърна се към Ханан Мосаг и скръсти ръце.
— Този меч ми трябва!
В тягостната тишина, последвала избухването, заговори Трул Сенгар:
— Кралю-магьоснико. Тялото на Рулад все още е замръзнало. Навярно, щом се стопи, хватката му върху меча ще се охлаби. Тъй или инак, явно е, че този въпрос изисква спокойно, благоразумно обсъждане. Възможно е накрая желанията и на двете страни да се разрешат с някакъв компромис. — Обърна се към баща си и майка си. — Задачата, дадена ни от магьосника-крал, бе да донесем един дар, и този дар е мечът, който сега държи Рулад. Майко, трябва да довършим възложената ни задача. Мечът трябва да се озове в ръцете на Ханан Мосаг.
Стъписване и ужас имаше в гласа на Урут, когато отвърна:
— Готов си да отрежеш ръцете на мъртвия си брат? Ти мой син ли си? Бих те…
Мъжът й я прекъсна с гневен жест и каза:
— Трул, разбирам трудността на положението и приемам съвета ти решенията засега да се отложат. Кралю, тялото на Рулад трябва да се подготви. Това може да се направи без оглед на дланите. Все пак разполагаме с време, нали?
Ханан Мосаг отвърна с рязко кимване.
Трул пристъпи към Удинаас и робът видя умората в очите му и съсирената кръв от безброй рани под бронята му.
— Погрижи се за тялото — заговори му той кротко. — В Дома на мъртвите, както всеки друг. Но не очаквай вдовици на ритуала — на всяка цена трябва да отложим това, преди да се решат някои неща.
— Да, господарю — отвърна Удинаас. Обърна се и избра Хулад и още един роб. — Помогнете ми с шейната. Тържествено и с цялата подобаваща се почит, както винаги.
Двамата, към които се обърна, явно бяха уплашени. Такова открито избухване сред Хирот Едур бе нещо невиждано. Бяха сякаш на ръба на паниката, но думите на Удинаас донякъде ги успокоиха. Ритуалът изискваше определени качества и едно от тях беше сдържаността.
Удинаас заобиколи едурите и поведе двамата роби към шейната.
Промазаното с восък зебло беше забавило топенето, макар ледените буци отдолу да се бяха смалили много — бяха с огладени ръбове и млечнобели.
Повлякоха шейната към голямата дървена постройка, където едурите подготвяха мъртъвците си. Никой не ги спря.
Серен Педак стисна Бурук за ръката и го задърпа към моста. Той я изгледа ядосано, но благоразумно си замълча.
Не можаха да се измъкнат, без да ги видят. Серен бе цялата потна. Не ги заговориха, но нямаше съмнение, че присъствието им не е останало незабелязано. Последствията щяха да останат неясни, докато конфликтът, на който бяха станали свидетели, не намереше решение.
Нереките бяха изпънали зебло от един от фургоните, за да заслонят огъня, който поддържаха запален непрекъснато. Щом видяха Бурук и Серен, бързо се скриха в шатрите си.
— Намирисва на сериозна неприятност — измърмори Бурук и изпъна ръце над огъня. — Кралят-магьосник беше разтреперан от гняв, а тази приказка за дар не ми харесва. Меч? Някакъв особен меч, нали? Дар от кого? Явно не е съюз с джхеките…
— Не, разбира се. След като са се били тъкмо с тях. Там няма нищо, Бурук. Нищичко.
Замисли се отново за сцената от другата страна на моста. Братът на Феар, не Бинадас, а другият, призовалият ги към разум я… интригуваше. Физически привлекателен, разбира се. Повечето Едур бяха такива. Но имаше и нещо повече. Имаше… силен ум. И болка. Серен се намръщи. Винаги я привличаха страдалците.
— Меч — повтори замислено Бурук, загледан в пламъците. — Толкова ценен, че Ханан Мосаг мислеше да отреже ръцете на воин, пролял кръв.
— Не ти ли се струва странно? — попита Серен. — Труп, който държи меч толкова здраво, че и Феар Сенгар не може да го изтръгне?
— Може би е замръзнал?
— От мига на смъртта?
Той изсумтя.
— Едва ли. Освен ако на братята му им е трябвало повечко време, докато го намерят.