Кладенецът на възнесението

Тя само кимна.

Елънд продължи:

— Благодарение на теб градът е в безопасност. Осъзнаваш го, нали? Ако не беше дошла с мен… всъщност ако не беше ти, Последната империя все още щеше да съществува.

— Защото убих лорд Владетеля — тихо каза Вин.

Елънд кимна.

— Но планът беше на Келсайър и на неговата група, подготвена от него самия. Аз бях само ножът.

— Вин, казваш го, сякаш е нещо обикновено — каза той. — А не е. Ти си фантастичен аломант. Хам каза, че няма шанс да спечели срещу теб дори в нечестен двубой, да не говорим за убийците, с които се справи. Няма човек като теб в цялата Последна империя!

Колкото и да бе странно, тези думи я накараха да се свие в ъгъла на каретата. Тя се обърна и погледна през прозореца, където се кълбяха мъглите.

— Благодаря ти — каза тихо.

Елънд се намръщи. „Всеки път, когато започвам да си мисля, че знам какво става в главата й…“ Наведе се и я прегърна през рамото.

— Вин, какво има?

Тя не отговори. Само поклати глава и се усмихна насила.

— Нищо, Елънд. Имаш право да се радваш. Ти беше чудесен — съмнявам се, че дори Келсайър би се справил по-добре със Страф.

Елънд се усмихна и я притегли към себе си. Каретата приближи тъмния град. Вратите на Калаената порта се отвориха колебливо и Елънд видя, че на площада ги очаква малка група. Хам държеше запален фенер.

Елънд не изчака каретата да спре: отвори вратичката и скочи на калдъръма. Приятелите му го посрещнаха с радостни усмивки. Портата се хлопна с трясък зад тях.

— Какво стана? — попита Хам. — Успяхте ли?

— Донякъде — отвърна усмихнато Елънд и подаде ръка на Хам, Бриз, Доксон и накрая на Дух. Дори кандрата ОреСюр беше тук — отиде до каретата да посрещне слизащата Вин.

— Отначало не тръгна много добре — баща ми не се хвана на въдицата за съюза. Но после му заявих, че ще го убия!

— И смяташ това за добра идея? — възкликна Хам.

— Пренебрегнахме най-силния си коз, приятели мои — рече Елънд и посочи Вин, която тъкмо слизаше по стълбичката. — Имаме оръжие, с което не могат да се мерят! Страф очакваше да се моля и беше готов да реагира подобаващо. Но когато му казах какво ще стане с него и с армията му, ако Вин се ядоса…

— Драги мой! — прекъсна го Бриз. — Отишъл си в лагера на най-силния крал в Последната империя и си го заплашил?

— Да, точно това направих.

— Гениално.

— Зная! — отвърна Елънд. — Казах на баща ми, че ако не остави на мира града и ако не ни пусне да се приберем, Вин ще убие него и всичките му генерали. — Прегърна я през раменете. Тя се усмихна на останалите, но Елънд усещаше, че нещо я мъчи.

„Тя не смята постигнатото за успех — осъзна той. — Имала е друго предвид, но не иска да попарва ентусиазма ми“.

— Ех, жалко — обади се Дух. — Тъкмо мислех да се кандидатирам и аз за крал…

Елънд се разсмя.

— Не възнамерявам да освобождавам мястото, поне засега. Ще разкажем на хората, че Страф се е изплашил. Това ще им повдигне духа. После сключваме сделка със Събора. Надявам се, че ще се съгласят да изчакат, докато се срещна със Сет и постигна същото.