Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Страф се изправи.
— Все пак ще рискувам. Веднъж вече те оставих зад гърба си. Този път няма да те изпусна, момче. Тези проклети скаа трябваше да те убият и да ме отърват от теб.
Елънд също се надигна. По очите на Страф виждаше, че е взел решение.
„Няма да се получи“ — помисли си той, завладян от паника. Знаеше, че не залага на сигурно, но някак си бе вярвал в успеха. И наистина, беше изиграл картите си добре. Но нещо не беше наред — нещо, което беше пропуснал, което не беше предвидил. Защо Страф продължаваше да упорства?
„Явно съм твърде неопитен за този вид игри“ — помисли Елънд. Вероятно трябваше повече да се вслушва в уроците на баща си като дете. Едва сега взе да си дава сметка за тежестта на положението. Заобиколен от вражеска армия. Отделен от Вин.
Беше обречен.
— Почакай! — извика отчаяно Елънд.
— Аха! — засмя се Страф. — Най-сетне разбра в какво си се забъркал, нали? — На лицето му грееше доволна усмивка. Страстна. Той беше от хората, които обичат да причиняват болка и страдание на другите, макар че Елънд рядко бе виждал да го прави. На първо място винаги си оставаше изгодата.
Изгодата, която бе получил лично от лорд Владетеля. Но сега Елънд виждаше в очите на баща си смъртната си присъда.
— Въобще не си смятал да ми пощадиш живота — рече той. — Дори ако ти дам атиума, дори ако те пусна в града.
— Мъртъв си от мига, в който поех насам — отвърна Страф. — Глупаво момче. Но ти благодаря, че ми доведе момичето, Тази нощ ще бъде моя. Да видим дали първото име, което извика, ще е твоето, докато аз…
Елънд се изсмя.
Отчаян смях, нелепа постъпка при тази ситуация, смях, изразяващ цялата тревога и страха му, но той бе породен от една картина — как Страф се опитва да насили Вин.
— Нямаш представа какъв глупак си — заяви Елънд.
Лицето на Страф стана мораво.
— Заради тези думи, момче, ще съм още по-груб с нея.
— Ти си свиня, татко. Болен, отвратителен човек. Смяташ се за гениален водач, но дори не си компетентен. За малко да погубиш нашата Къща — само смъртта на лорд Владетеля те спаси!
Страф повика охраната.
— Може би ще превземеш Лутадел — продължи Елънд. — Но после ще го загубиш! От мен може и да не става добър крал, но ти ще си ужасен. Лорд Владетеля беше тиран, но също така и гений. А ти не си нито едно от двете. Ти си егоист, който ще похарчи всичко, което е натрупал, и накрая ще умре с нож в гърба.
Стражата нахлу и Страф им посочи Елънд. Те се хвърлиха към него, но той дори не трепна. Беше израсъл с този човек, беше понасял много неща от него. И въпреки това никога досега не му бе казвал истината в очите. Беше се бунтувал по момчешки, но винаги бе преглъщал това, което го боли.
Чувстваше се добре. Беше постъпил правилно.
„Може би не биваше да се преструвам на слаб. Страф обича да мачка другите“.
Изведнъж разбра какво трябва да направи. Усмихна се и погледна баща си в очите.
— Ако ме убиеш, татко… ти също ще умреш.
— Ако ме убиеш, татко — рече Елънд, — ти също ще умреш.
Вин се поколеба. Стоеше пред шатрата, в мрака на рано спусналата се нощ. Досега бе заобиколена от стражниците на Страф, но те изтичаха вътре по негова команда. Тя пристъпи в тъмнината и доближи северната стена на шатрата, като наблюдаваше сенките. Беше готова да се хвърли вътре. Елънд не се справяше особено добре — не че не го биваше да преговаря. Просто по природа бе твърде честен. Лесно можеше да се познае кога блъфира.
Но последното му изявление беше различно. Не беше част от някаква нова игра, нито израз на внезапно бликнал гняв. Неочаквано той бе станал спокоен и решителен.
Вин чакаше тихо, извадила кинжалите, напрегната в мъглите до сияещата шатра. Нещо й подсказваше, че трябва да даде на Елънд още малко време.
Страф се разсмя на тази последна заплаха.
— Ти си глупак, татко — повтори Елънд. — Мислиш, че съм дошъл тук да преговаряме? Че бих си имал вземане-даване с човек като теб? Не. Достатъчно добре ме познаваш. Знаеш, че никога няма да ти се подчиня.
— Тогава защо си тук? — попита Страф.
Тя почти долови смеха на Елънд.
— За да мога да съм близо до теб, татко… и да вкарам моята Мъглородна в сърцето на лагера.
Тишина.
После смехът на Страф.
— Нима ме заплашваш с онова пиленце? Ако това е великата Мъглородна от Лутадел, съм дълбоко разочарован.
— Само защото тя иска да се чувстваш така — отвърна Елънд. — Мисли, татко. Ти изпитваше подозрения и момичето ги потвърди. Но ако е толкова добра, колкото твърдят слуховете — а зная, че си ги чувал, — тогава как успя да усетиш натиска й върху чувствата си? Улови я, че те Усмирява, и й направи забележка. Не усети да го прави повече и реши, че си я сплашил. След това започна да се чувстваш по-уверен. Спокоен. Прогони Вин като заплаха — но кой рационален човек би отрекъл заплахата от един Мъглороден? Колкото и да е дребен и тих. Всъщност тъкмо дребните и тихи убийци са тези, на които трябва да обръщаш сериозно внимание.