Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Почукването на бастуна на господин Пенифедър се придвижваше близо зад нея. Малко се беше задъхал.
— Надявам се, скъпа Кити, че ще ми окажеш честта лично да вземеш кристалното кълбо в твоята чанта. Разбираш ли, аз ти вярвам — вярвам ти безрезервно. Трябва всички да бъдем силни още пет минути, а после ще напуснем това прокълнато място завинаги. Съберете се наоколо и пригответе раниците си. Богатството ни очаква!
Капакът на саркофага лежеше, където бе паднал, под ъгъл между гробницата и пода. Едно парченце от ъгъла се бе отчупило при удара и лежеше малко встрани върху плесента. На пода стоеше и весело светеше един фенер, но никаква светлина не проникваше в зеещата черна вътрешност на гробницата. Господин Пенифедър зае позиция в единия край на саркофага, облегна бастуна си на камъните и се облегна на мрамора. Той се усмихна на групата и сви пръсти.
— Фредерик, Никълъс — вдигнете фенерите си отгоре. Искам да виждам точно какво пипам. — Стенли се изкикоти нервно.
Кити погледна назад към залата. През тъмнината едва успя да види студените очертания на фалшивата стена, с ужасната тайна, скрита зад нея. Тя си пое дълбоко въздух. Защо? В това нямаше смисъл…
Тя се обърна обратно към саркофага. Господин Пенифедър се наведе над него, внимателно хвана нещо и дръпна.
31
Коприненият покров се издигна от саркофага почти безшумно, със сухо шумолене и лек облак от кафяв прах, който изригна като спорите от спукана гъба. Прахът се изви на светлината от фенерите, после бавно падна. Господин Пенифедър събра покрова и го положи внимателно на мраморния ръб; чак след това се наведе напред и погледна вътре.
— Снижете светлината — прошепна той.
Ник го направи; всички проточиха вратове и погледнаха.
— Аах… — Въздишката на господин Пенифедър бе като на чревоугодник на маса, чието ястие е пред него и напълно осъзнава какво удоволствие го очаква. Като ехо му отвърна хор от въздишки и тихи възгласи. Дори Кити моментално забрави опасенията си.
Всички познаваха лицето като своето собствено. То беше на централните публични места в Лондон, неизбежно присъстваше на всяко обществено място. Бяха виждали образа хиляди пъти на статуи, паметници и крайпътни фрески. Бе изобразяван в профил на учебниците, на правителствените формуляри, на плакати и високи билбордове на всеки пазар. Той гледаше надолу сурово и заповеднически от пиедестали в половината от зелените паркове; зяпаше ги от смачканите банкноти, извадени от джобовете им. По време на цялото им бързане и търчане, през всичките им ежедневни надежди и тревоги, лицето на Гладстон им беше постоянен спътник и охраняваше нищожното им съществувание.
Тук, в гробницата, те гледаха познатото лице развълнувани.
Беше направено от злато, най-вероятно, внимателно изковано и фино оформено; една смъртна маска, достойна за основателя на империята. Докато тялото все още изстиваше, умели занаятчии бяха взели отпечатък, направили калъп и излели втечнения метал. При погребението маската бе поставена обратно на лицето, един вечен образ, който завинаги да гледа в мрака, докато плътта отдолу се разлагаше. Това бе лицето на един стар човек: с орлов нос, тънки устни, измършавели скули — където в златото бяха оформени бакенбарди — и прорязано от хиляди бръчки. Очите, потънали дълбоко в ябълките, бяха оставени празни, изрязани в златото. Две зинали дупки се взираха мрачно във вечността. Всички от групата бяха застинали с отворена уста, сякаш гледаха лицето на император от древността, покрит с ужасна слава.
Навсякъде около маската имаше бяла коса.
Той лежеше спокойно, в една не много по-различна поза от тази на телата в тайното крило със сключени върху корема ръце. Пръстите бяха само кости. Носеше черен костюм, плътно закопчан, изпънат над ребрата, но гадно увиснал навсякъде другаде. Тук-там трудолюбиви червеи или ларви бяха започнали процеса на разложение и на места проблясваха малки бели петънца. Обувките бяха малки, черни и тесни, с допълнителна патина от прах върху тъмната кожа.
Тялото почиваше върху червени сатенени възглавници, на висока поставка, която заемаше половината ширина от вътрешността на саркофага. Докато очите на Кити се разхождаха по златната маска, други бяха привлечени към по-ниската стойка до нея.