През дивия Кюрдистан

— Така е.

— Може да е спокоен. Кажи му, че при нас не го заплашва опасност.

Мъжът ни въведе в стая, където седеше стопанинът на къщата. Той беше слабоват, застаряващ мъж, чието сипаничево лице не ми направи приятно впечатление. Човекът махна с ръка и водачът се оттегли.

— Кои сте вие? — попита той, без да ни поздрави.

— А ти кой си? — казах аз също така кратко.

Той сбърчи чело.

— Аз съм братът на мелика от Лисан.

— А ние сме пленници на мелика от Лисан.

— Не се държиш като пленник.

— Защото се предадох доброволно в плен и съм сигурен, че няма дълго да остана тук.

— Доброволно ли? Но ти не си задържан по твоя воля!

— Не съм. Но ние се освободихме и последвахме хората ви по собствено желание, иначе можехме да им отнемем живота. Не са ли ти разказали това?

— Не вярвам.

— Ще се научиш да вярваш.

— Бил си при бея на Гумри! — продължи той. — Как успя да стигнеш до него?

— Предадох му поздрави от роднини.

— Не си ли негов васал?

— Не. Чужденец съм в тази страна.

— Християнин, както разбрах?

— Правилно си чул.

— Но християнин, който вярва в погрешно учение!

— Аз съм убеден, че то е правилното.

— Нали не си мисионер?

— Не съм. А ти свещеник ли си?

— Някога исках да стана — отвърна той.

— Кога ще дойде меликът?

— Още днес. Но не се знае точно по кое време.

— И дотогава трябва да остана в твоята къща?

Той потвърди, а аз продължих да разпитвам:

— Като какъв?

— Като такъв, какъвто си — пленник.

— И кой ще ме задържи?

— Моите хора и твоята дума.

— Твоите хора не могат да ме задържат, а аз вече изпълних обещанието си. Казах, че ще ги последвам, и го направих.

Несторианецът се замисли.

— Може би имаш право и няма да бъдеш мой пленник, а гост.

Той плесна с ръце. Появи се възрастна жена.

— Донеси лули, кафе и рогозки! — заповяда й той. Най-напред бяха донесени рогозките и седнахме от двете страни на мъжа. Наричаха го свещеник, защото някога бе пожелал да стане такъв. Той беше вече по-любезен, а когато донесоха и лулите с тютюна, дори благоволи и сам да ги запали. Осведомих се как живеят несторианските халдейци и научих неща, от които на човек можеха да му настръхнат косите.

Воините се бяха разположили около къщата. Както разбрах, това бяха бедни, обикновени селяни, според представите на номадите и бойците, незначителни хора. Не умееха да си служат с оръжие, а от някои необмислени думи на нашия домакин се убедих, че в случай на истинска опасност от десет кремъклийки едва ли биха гръмнали и пет.

— Сигурно сте уморени — каза той, след като изпихме кафето. — Позволете да ви покажа стаята.

Той стана и отвори една врата. Вероятно от учтивост се отдръпна встрани, за да минем първо ние. Едва бяхме прекрачили прага, и домакинът затръшна вратата след нас, като я залости с резе.

— Ах? Какво значи това? — попита Линдси.

— Коварство. Какво друго?

— Оставихте се да ви надхитрят.