Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Когато шатрата на Токай-ихто бе разрушена, Шонка пристъпи към Четансапа. Хавандшита излезе от своята заклинателска шатра и се приближи.
— Свикайте Съвета на старейшините! — заповяда Шонка с висок глас. — Бащата на резервата го желае. Ще ви бъде съобщено като на членове на съвета какво се случи, защо се случи и какво ще се случи още! Сега дакота имат нови вождове. Вашите недостойни бивши предводители няма да ви съветват повече, а шатрата на Токай-ихто, който е син на предател и беше прибързан като хлапак, е разрушена завинаги! Хау! Сега Четансапа избухна.
— Мръсен койот, предател и страхливец! — нахвърли се той върху Шонка и цялото огорчение, което се бе насъбрало в него, се изля изведнъж с някаква неудържима сила. — Ти искаш да ни принудиш с оръжията, които ти даде Червената лисица, убиецът! Не мисли, че нашите мъже ще ти се подчинят! Нима ти очакваш, че ние ще се оставим ти да ни заразиш със своята краста? Не се доближавай до нас! Много по-добре щеше да бъде ние да разрушим твоята шатра и да те изпъдим от тук, вместо ти да позориш Токай-ихто! Аз казах, хау!
Шонка, Червеното крило и Татокано бяха измъкнали пистолетите си и ги насочиха към Четансапа.
— Млъкни!
— Няма да мълча…
Тримата натиснаха спусъците, но Четансапа вече бе отскочил и те не можаха да го ранят смъртоносно. Четансапа събори Шонка на земята, забоде камата си в рамото на Червеното крило и изчезна между шатрите и скалите. Тримата въоръжени мъже закрещяха и се спуснаха подире му. Насъбралите се на площада сред бивака индианци чуха изстрелите. Настана истинска бъркотия.
Най-после пукотевицата заглъхна и възбудената глъчка затихна.
Светкавичен облак и Гущерчето бяха намерили Хапеда и Часке. Децата трепереха от възмущение и страх.
Шонка и Татокано се върнаха, все още силно задъхани, откъм скалите. Червеното крило се появи сред драгуните, където се заеха да му превържат раната.
Шонка и Татокано отново държаха заредени пистолети в ръка.
— Тоя пършив койот избяга! — изкрещя Шонка. — Подстрекател, предател и приятел на предател! Но нашите куршуми го улучиха! Той трябва да умре и да се превърне в мърша и ничия ръка няма да се докосне до него! Който му се притече на помощ или го скрие, също е обречен на смърт! Аз настоявам присъствуващите членове на съвета да одобрят нашите действия и решения, или аз ще помоля дългите ножове, разположени край бивака да разрушат шатрите ви и да застрелят и вас, и жените, и децата ви! Аз казах, хау!
Бойците, към които той се бе обърнал като към членове на съвета, гледаха към земята. Най-сетне Черния гарван пристъпи тромаво напред.
— Нека бъде мир между дакота и дългите ножове! Вашите действия и решения бяха необходими. Лулата на мира ще обиколи след това всички в съвещателната типи и ще благослови нашето съгласие! Аз казах, хау!
Беше още преди пладне.
Унчида тръгна, без да каже нито дума и за всеобщо учудване, към шатрата на Хавандшита. Уинона и Светкавичен облак влязоха заедно с Хапеда в шатрата на Четансапа при Монгшонгша. Часке не се виждаше вече никъде. Навън драгуните ругаеха. Шонка и Татокано, изглежда, тръгнаха още веднъж по дирите на Четансапа.
В шатрите всички стояха, ослушвайки се и с надеждата Четансапа да е успял да избяга. Като охлюви се придвижваха бездейните часове на очакване. Дойде пладне, после следобед и вечерта. Когато започна да се стъмва, се надигна шум. Мъжете, изпратени да преследват Четансапа, се върнаха без успех.
На другия ден драгуните се отдалечиха на конете си. Индианските съгледвачи, които играеха едновременно и роля на полицаи, ги последваха един ден по-късно. На следващата сутрин обаче отново се появи друга военна част. А обещаните хранителни дажби все още не пристигаха. Хапеда и Часке, Светкавичен облак и Гущерчето вече примираха от глад, ала не дотягаха никому с молби. Бузите им бяха хлътнали, ръцете измършавели. От лагеруващата край бивака военна част се приближи един войник и поднесе на Светкавичен облак отворена консерва с месо. От миризмата му девойката усети, че й се повръща, и тя мразеше мъжа, защото той се числеше към враговете. Кой го знае дали не иска по-късно да разказва, че е хранил млади дакота като гладни кучета? Светкавичен облак беше силно огорчена и изпълнена с недоверие. Извърна се мълчаливо и с презрение. Войникът се оттегли с отхвърлената консерва в ръка при другарите си, които му се изсмяха подигравателно.