Синовете на Великата мечка

В дъното на шатрата седеше Монгшонгша; ръката й галеше безспир празната бебешка носилка. Тя я бе напълнила с черни пера в знак на траур. Хапеда седна по-близо до майка си, като продължаваше да гледа неотстъпно баща си край огнището. Черните мисли хвърчаха около момчето също като прилепите навън. И с неговото детство беше свършено. Свършено беше с мечтите му за ловене на бизони и за победоносни битки, за родина и свобода. Той седеше с лишения си от оръжие баща и със смазаната си от мъка майка. Измъчваше го силен глад. Още преди да се зазори, той излезе от бащината типи, отиде пред бивака и се загледа мълчаливо сам самичък в далечината, чак до големия масив на Блек Хилс, където, изглежда, вече бе започнало да вали сняг. Зад тези планини беше прерията, където имаше още толкова много дакотски мъже, бойци, които бяха победили дългите ножове, бойци, които не бяха претърпели поражение. Кога ли ще дойдат те, за да освободят своите пленени братя и сестри?

Къдрокосия Чапа също бе излязъл съвсем рано като Хапеда от своята типи и Светкавичен облак, която видя, че чичо и стои сам, се приближи до него. Двамата останаха на края на бивака, между пясъка и скалите, под гаснещите върху небесния свод звезди. Единствената мечта на Чапа, която той все още бе таил в себе си като надежда, бе потъпкана и повалена и той трябваше да признае това пред детето. Тук, на тази земя, Мечата орда никога нямаше да може да отглежда достатъчно добитък и да сее и жъне достатъчно, за да може да се изхранва сама. Мъжете нямаше да се превърнат от ловци в скотовъдци, а от свободни трудещи се хора — в пленници и просяци. Той не можеше да каже на девойчето, което стоеше край него, никаква ободрителна дума. Какъв живот очакваше подрастващата девойка Светкавичен облак?

Денят и следващата нощ отминаха. Слънцето отново се издигна на хоризонта и изпълни пустата земя със светлината си. Много бойци стояха мълчаливо сред шатрите и гледаха дали милаханска ще тръгнат най-после, както бяха ги уверили още преди два дни. Драгуните обаче не се помръдваха. Само двамина от тях насочиха далекогледите си към югоизток и забелязаха не по-рано, отколкото дакотските мъже с просто око, че от тази посока се задават неколцина ездачи. Те яздеха по индиански обичай един подир друг и скоро се разбра, че бяха въоръжени с бойни и ловни пушки.

Всички чакаха напрегнато. Никой не очакваше нищо добро. Дори момчетата и момичетата очакваха ново нещастие.

Когато ездачите се приближиха, се разбра кой се приближава. Това бяха Шонка, Червеното крило и Татокано, както и Кървавата томахавка, един по-възрастен боец, който не беше от Мечата орда. Заедно с тях яздеха още десетима въоръжени мъже — бели и индианци.

Хапеда и Часке пребледняха от ярост, както преди се бе случило с девойчето Светкавичен облак. Те стояха един до, друг и чакаха какво ще се случи по-нататък. Когато ездачите стигнаха до бивака, те скочиха от конете край лагера на драгуните. Изглежда, там бързо се споразумяха; командуващият даде съгласие за нещо. Хапеда и Часке видяха как Шонка, Червеното крило и Татокано се отправиха към шатрата на вожда, където се намираха Унчида и Уинона. Тримата въоръжени мъже влязоха в шатрата и излязоха скоро заедно с двете жени. След това започнаха пред очите на всички бързо да разрушават шатрата на Токай-ихто. Счупиха подпорните колове. Хапеда и Часке гледаха отчаяни към Четансапа. Ала лишените от оръжията си мъже стояха на площада сред бивака и наблюдаваха всичко все още мълчаливо. Уинона и Унчида не се помръдваха.