Царството [calibre 1.48.0]

- Изпратено от Поме, близо до гомпата Вхака, значи - от Тибет. На него беше закачена бележка, адресирана до теб. Съжалявам, но я прочетох, преди да разбера, че не е за мен. А може би така или иначе щях да я прочета. Не знам. На нея бяха изписани точната дължина и ширина на някакво място. Пишеше и нещо друго.

Той остави парче хартия на масата и ѝ махна да го вземе.

- Отново играя ролята на пешка - каза и успя да пусне бледа усмивка.

Нанси взе бележката и прочете текста. Слсд това я хвърли, сякаш ѝ беше припарило на ръката. Слънцето грееше ярко. Навсякъде около тях се разгръщаха сцени на обичайно спокойствие - минаваха хора, носещи чаши с кафе и вестници, сякаш в живота не съществуваха никакви тайни. Повече от половин минута Джек Адамс я изчака да каже нещо и най-накрая вдигна неловко рамене и започна да прибира костта.

- Съжалявам, че дойдох. Реших, че може би ще искаш да я видиш. Сметнах, че така ще престанеш да изпитваш вина. Обаче може би само съм влошил нещата за теб...

Бележката лежеше в скута ѝ, едно незабележимо парче хартия, но тя не поглеждаше към нея.

- Виж, това нищо не означава. Един Господ знае как е оцелял. Мога само да предполагам, че местни хора са го намерили. Това означава единствено, че е жив и луд. Напълно луд.

Нанси откри, че все още не може да говори. Затова само бавно поклати глава.

- Съжалявам, ако само съм влошил положението - повтори Джек и на лицето му беше изписано толкова силно разкаяние, че тя го хвана за ръката.

- Не, не, не е това. Благодаря, че дойде. Постъпил си правилно.

След това внимателно взе бележката и я прочете отново. За Джек шестте думи, които съдържаше, означаваха, че Херцог е луд и затънал в налудничавите си мечтания. Но за нея - и заради това те с Джек така ѝ не се разбраха взаимно дори след всичко, което изтърпяха заедно, защото между тях остана една съществена пукнатина - те означаваха, че нейната мечта за нормалност е разбита и че повече нищо няма да е същото. Тя се беше променила, всичко се беше променило, и то завинаги. Тревожно огледа площад „Томкинс Парк". Колко му оставаше на света да живее? Дни? Седмици? След това погледът ѝ попадна на заглавието на първата страница от вестника, който Джек беше оставил на масата: „Американската флота предупреждава за нова кубинска криза, докато Китай прави обръч от атомни подводници около Тайван. Президентът обеща да използва атомни оръжия, за да защити островната нация". Внезапен порив на вятъра подгони боклуците надолу по тротоара. Черни облаци покриха слънцето и на площад „Томкинс" стана сумрачно. Залезът на боговете. Докато Джек я гледаше, прочете думите в бележката, сякаш бяха някаква магия. Светът беше под властта на тази магия и тя осъзна, че никой не може да избяга от нея.