![Царството [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/8/9/carstvoto-calibre-1-48-0-download.jpg)
Царството [calibre 1.48.0]
- Автор: Мартин Том
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Царството [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
- Джек, тук съм - извика Нанси с глас, който прозвуча остро и тревожно. Той се обърна и се усмихна. Приближи се към нея с протегната ръка и когато стисна нейната, я придърпа към себе си и я целуна по бузата. Дъхът му беше топъл. Вълна на чиста близост я заля и това я обърка още повече. Тя се дръпна назад.
- Нанси, толкова се радвам да те видя - каза той и я огледа от горе до долу. - Добре изглеждаш.
- Имаш предвид в сравнение с последния път, когато и двамата бяхме умрели от глад в Тибет? Радвам се, че смяташ така.
Той се засмя весело и седна на пейката до нея. За миг и двамата потънаха в мълчание и тя забеляза, че Джек е несигурен как да започне.
- Какво те води в Ню Йорк? - попита, за да му помогне.
- Отивам в музея „Метрополитън" във връзка с моите изследвания: палеонтология на Хималаите и така нататък.
- О, да, помня.
- Как е животът в слънчевия „Парк Слоуп"'?
- Хубав, благодаря. В момента съм редактор. Не е толкова бляскаво като чуждестранен кореспондент, но нищо.
- Е, предполагам, това ти спестява сблъсъците с индийската тайна полиция - подхвърли той с усмивка.
- Да, сега съм изложена само на ежедневните опасности на безкрайните приказки в редакцията и по нюйоркските купони.
- Да, според мен и това са опасности - потвърди той. Тя кимаше и му се усмихваше, а през цялото време си мислеше, че това е лудост: те двамата споделиха толкова много неща, наистина бяха отишли до ада и обратно, а сега седят и си говорят по този надут формален начин. Това я разстрои и тя се ядоса на себе си, че не е способна да каже онова, което искаше.
- Съжалявам... - избъбра. - Всъщност не мисля това... И това не е, което в действителност...
Той я хвана за ръката. Тя усети топлината на неговата кожа.
- Нанси, зная какво искаш да кажеш. Разбирам те.
- Аз се... опитах се да върна нещата в нормалното им русло. Месеци наред успявах да не мисля за това. То ме разстройва.
Джек я гледаше мълчаливо. Тя искаше да каже още нещо, но от устата ѝ не излезе нито звук. Накрая той пусна ръката ѝ и отвори чантата си.
- Искам да ти покажа нещо.
Извади един брой от сутрешния „Ню Йорк Таймс" и го сложи на масата. После бръкна отново в нея и трудно измъкна една кутия. Бутна вестника настрана и внимателно сложи кутията на масата. Отвори я и отвътре се показа нещо, което приличаше на парче кост.
- Джек, за Бога, какво е това? - попита Нанси, опитвайки се да си върне иронията.
- Човешки череп. Черепът на анатомично модерен хоминид. Един хомо сапиенс. Този череп може да се сложи на тялото на всеки днешен бял човек.
- Прилича на парче дърво.
- Причината е, че наистина през черепа расте дърво - пробило е темето. Ако го вдигна, можеш да видиш: това е част от черепа, а това дървото. Семето трябва да е попаднало в черепа преди много хилядолетия. Може би мозъкът е доставил влагата за поникването на семето, а може да се е събрала дъждовна вода в черепа, ако е бил обърнат. Както и да се е случило, черепът е играл ролята на един вид саксия.
- И?
- Съчетанието е съвършено. Дървото и костта значително подобряват сигурностга на датирането.
Той я погледна, сякаш очакваше да му зададе въпрос.
- Това е най-възрастната кост на хоминид, откривана някога в Азия. Това търсих през всички тези години. С нея моята работа завършва и доказва доста убедително, че аз съм прав. Модерният човек е крачел по земята още преди четвърт милион години. Няма да спечеля пари от това, но поне ще знам, че съм прав. Днес ще я занеса в музея. Няма да ми повярват, но въпреки това ще им я покажа.
Той се усмихна извинително.
- Та това е чудесно! Поздравления. Благодаря, че ми я показа.
Но не можеше да разбере какво означава всичко това. Видя, че изражението му се промени, изгуби цялото си повърхностно спокойствие. Ръцете му се плъзгаха над костта, сякаш се страхуваше да я докосне. Най-накрая заговори:
- Нанси, трябва да знаеш, че има много малко хора. които разбират моята работа. Да не говорим да вярват в нея. Всъщност имаше само един човек... - Той се вторачи в черепа на масата. - Пристигна по пощата преди две седмици, адресирано до дома ми в Делхи...
Изведнъж Нанси не искаше да слуша повече. Тя вдигна ръка, сякаш това можеше да го спре. Мина ѝ мисълта, че трябва да стане и да си тръгне, но нещо я задържа на мястото ѝ. А Джек продължаваше, устата му се движеше и тя трябваше да чуе какво ѝ разказва.