![Царството [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/8/9/carstvoto-calibre-1-48-0-download.jpg)
Царството [calibre 1.48.0]
- Автор: Мартин Том
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Царството [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Обаче веднага щом осъзнах това, ми просветна защо следях кариерата ти през всички тези години. Предполагах, че го правя, защото си добра журналистка, най-подходящата кандидатка да ме замести в работата. Истината е, че Оракулът имаше намерение ти да си моята царица и както винаги, беше почнал своите машинации много отдавна. Използвал ме е да те насочвам, оставяйки ме да си мисля, че върша това по своя собствена воля. Аз обаче го бях подвел. Бях съсипал грижливо изработените му планове. Щях да умра тук в пустошта и ти никога нямаше да успееш да стигнеш до Шангри Ла.
След това приложих едно тайно докосване, което бях научил при изучаването на древните Ба Гуа23. Докоснах врата на монаха точно под лявото му ухо и произнесох своята заповед: „Занеси тази тръба на Далай Лама в Индия, той знае какво да направи с нея: ще я предаде на полицията". Техниката за внушения Ба Гуа е много силна, но не знаех дали ще успее да проникне през лудостта или хипнотичното състояние на монаха. Ала трябваше да опитам. След това, когато стигнах до точката да рухна окончателно, се обърнах и поех по голото нажежено плато, макар крайниците да ме боляха ужасно, оставяйки лудия монах щръкнал в нажежената камениста пустош.
Положението ми беше сериозно. Тялото ми бе изразходвало всички свои резерви и мускулите ми се смаляваха с всеки изминал час. Дори чулен метокът изглежда вече не ми действаше. Въпреки това, дори в този най-мрачен миг получих утеха. Нямах и най-слаба представа къде съм и когато паднах в едни шубраци, се търколих на малка полянка. За мое удивление и радост в нейния център имаше тлеещ огън. Бях паднал тежко и щом се озовах на полянката, едва събрах сили, за да пропълзя до огъня, но някак си успях да го направя. Като стигнах до него, паднах напред. Претърколих се на гръб и се замолих собственикът на огъня да се върне, преди да съм умрял.
Малко по-късно се събудих и видях двама души, които стояха до мен. И двамата бяха облечени в мръсни дрехи от якова вълна и ботуши от якова кожа.
Не бяха тибетци. Сигурно бяха от някое от множеството местни племена, които все още живеят в отдалечените долини и изповядват древни анимистични култове, пребивават в сурова диващина. Когато ме видяха, че отворих очи, веднага измъкнаха кукрите си от коланите и замахаха срещу ми. Аз се свих от страх и с крайчеца на очите си видях, че това ги успокои. Започнаха да си шепнат на странен език, който изобщо не можах да разпозная. Тогава по-възрастният прибра ножа си, свали своя мях за вода от колана и като протегна ръка към мен, каза нещо, което не разбрах. Аз се насилих да се усмихна, макар че дори този най-основен жест ми причини големи болки. След това с благодарност изсипах малко вода в устата си. Възрастният мъж ме наблюдаваше внимателно и когато видя, че свърших с пиенето, се опита отново да ме заговори, този път на развален и със силен акцент китайски.
- Добре?
- По-добре, но не много. Моля, накъде се намира гомпата Литанг?
Това предизвика нова порция мляскане и съскане между двамата диваци, после възрастният попита отново на китайски:
- Имаш злато? Сол?
- Нищо нямам, но ако ме заведете в Литанг, там ще ви платя.
Не бях сигурен дали въобще са ме разбрали. Двамата отново започнаха да обсъждат нещо. После отидоха при огъня и започнаха да го ръчкат е ножовете си. Един Господ знаеше какво възнамеряват да правят. По-възрастният се върна и застана до мен.
- Слушаме кост - каза той тайнствено. - Костта каже.
Кимнах, за да покажа, че съм го разбрал, и си помислих с тъга колко щастлив щях да бъда, ако сега Оракулът беше е мен. Какво ли не бих дал, за да можех през изминалите няколко дни да поискам неговия съвет. Вероятно нямаше да изпадна в такава ужасна беда, ако не бях решил да го оставя в Делхи след последното положително предсказание, е което ме удостои, карайки ме да замина за Шангри Ла. Но тогава се запитах, признавам, в моето страдание подложих на съмнение дори мъдростта на Оракула, защо ме беше изпратил там? Какво се надяваше да науча? Като изключим колко погрешни са моята обсебеност и неестествено голямата ми гордост?