Царството [calibre 1.48.0]

Той извади някакви малки късчета хартия.

- Това са снимки на негово светейшество Далай Лама. В Тибет са незаконни, но както Херцог каза, затова ги ценят още повече. Те ще попречат на хората от племето да ви ограбят. Сега, ако ми дадете малко от вашето брашно и вода, мисля, че сме готови да се разделим.

Джек кимна с благодарност.

- Ще ти върна парите за златото, ако мога да те намеря - каза той.

- Не се тревожи за това. Вие ми спасихте живота. Просто вървете и не се обръщайте назад.

Нанси беше все още в шок и слушаше само с половин ухо този разговор.

- А Херцог?

Дзиен замълча, но това беше мълчание, което говореше повече от думите. След това много бавно каза:

- Ще му дам още една лула. Като тръгнем, ще му оставим пълна лула. Друго не можем да направим. Не можем да го носим, а ако останем още, ще ни пленят и убият.

И тримата изпитваха облекчение, което обаче никой не обяви гласно, че нямат друг избор, освен да изоставят умиращия Антон Херцог. Той нямаше никога да се върне в Делхи, за да се възстанови, нямаше да може да потегли на втора експедиция за Шангри Ла, ако царството наистина съществува. Щеше да умре сам и така магията му да бъде веднъж завинаги разрушена. Обърнеха ли му гръб, щяха да пропъдят ужасната му истина и да осигурят победа на свободната воля. Неговата ужасна и призрачна конспирация не беше нищо повече от кошмар. Въпреки това беше страшно, че го оставят сам, и Нанси за миг постоя загледана надолу в обвивката на Антон Херцог: легендарен журналист, блестящ учен, който щеше да умре сам и луд в тази коварна земя. Тя се обърна и с горчив плач потъна в дивата джунгла. Далеч над тях се чуваше ниското бръмчене на самолет. Време беше да вървят. След последно сбогом Дзиен тръгна по пътеката, а те се обърнаха и започнаха последното изкачване.

Нанси не можеше да сдържа сълзите си. Те се стичаха свободно, докато се катереше с мъка по пътеката. Беше стигнала толкова далеч и научила толкова много, но за какво? За да изостави човека, когото беше търсила толкова дълго. В края на краищата, може би Херцог беше казал истината - може би техният живот не е нищо повече от куклен театър? Джек Адамс никога не се беше допитвал до Оракула и бе останал имунизиран срещу неговите интриги. Обаче тя беше почувствала неговата сила - мощта на една аморална формираща мощ, която Херцог описа - някакво присъствие, което направлява всички към край, който не могат дори да се надяват да разберат.

Беше гладна и зъзнеше, защото по нея не беше останало нищо освен мускули и кости. В този миг не искаше никакъв дял от света, искаше да се оттегли от човешкото общество. То представляваше ужасна въртележка, чудовищна гатанка, контролирана от дяволи и демони. Щастието беше друга дума за егоизъм, а той е истината за този свят. Хълцайки и подсмърчайки, с наведена глава, тя влачеше уморените си нозе по пътеката към прохода. Зад нея в пещерата, легнал на носилката, може би вече мъртъв, остана този човек - мъдрец или луд -човекът, чийто живот беше преплетен по някакъв начин с нейния - Антон Херцог.