Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Не исках да умра разплакана.
Помислих, че не съм чул добре думите й.
— Не сте искали да умрете разплакана? — повторих след нея.
— Като моята майка — охотно поясни тя.
Очертанията на бялата й фигура останаха съвсем неподвижни.
— Майка ми горчиво плака, преди да умре — добави девойката.
Някаква особена тишина сякаш се издигна незабелязано от земята около нас като нарастването на водите нощем, които заливат познатите пътепоказатели. И сякаш изгубил опора сред разлелите се води, аз внезапно изпитах ужас — ужас пред непознатата дълбочина. Джуъл почна да обяснява: в последните минути, когато била самичка с майка си, трябвало да се отдели от нейното ложе и да се облегне с гръб на вратата, за да не пусне Корнелиус. Той искал да влезе и с двата си юмрука думкал по вратата, като извиквал дрезгаво от време на време:
— Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме!
В далечния ъгъл върху няколко рогозки умиращата жена вече нямала сили да говори и да вдигне ръката си; тя въртяла глава наляво-надясно и слабо помръдвала пръсти, сякаш заповядвала: „Не! Не!“ — а послушната дъщеря, която натискала с все сила вратата, не изпускала от поглед майка си.
— Сълзите течаха от очите й, а после тя умря — невъзмутимо монотонно завърши девойката и този глас, по-силен от всякакви думи, по-силно от неподвижната й бяла фигура ме разтърси с ужаса на непоправимо бедствие. Той ми отне равновесието, изгони ме от онова убежище, което всеки от нас си създава, за да се скрива там в минутите на опасност, както се крие костенурката в своята броня. За миг светът ми се представи като огромен и унил хаос, когато всъщност благодарение на нашите неуморни усилия той е лъчезарно местенце, пълно с всички дребни удобства, каквито може да измисли човешкият ум. Но все пак — това трая само миг — аз веднага се свих в своята броня. Налага се, знаете ли, да направиш това… Но бях сякаш изгубил в онзи хаос на тъмни мисли, хаос, който съзерцавах в продължение на една-две секунди, всичките си думи. Ала и думите твърде скоро се върнаха при мен, тъй като те също спадат към онази спасителна концепция за лекота и ред, която се явява наше убежище. Думите вече бяха в моята власт, когато Джуъл тихо прошепна:
— Той се закле, че няма никога да ме напусне, когато стояхме там сами! Закле ми се!…
— Може ли да се допусне, че вие — вие! — не му вярвате? — с укор попитах аз, искрено възмутен. Защо тя не можеше да му вярва? Защо да се хваща за неувереността и страха, като че те бяха стражи на нейната любов? Това бе чудовищно! Девойката би трябвало да си създаде непристъпно мирно убежище от тази честна привързаност. Тя не притежаваше познание — нямаше може би умение. Нощта настъпваше бързо; там, където стояхме, стана непрогледно тъмно и Джуъл, неподвижна, се стопи в мрака, като неосезаем призрак. И отново ненадейно чух спокойния й шепот:
— Други също са се клели.
Това прозвуча като дълбокомислен извод от размишления, изпълнени с тъга и ужас. Тя добави може би още по-тихо:
— Моят баща също се е клел…
Девойката млъкна, за да си поеме безшумно дъх. И нейният баща…
Ето какво знаеше тя! Побързах да кажа:
— Да, но Джим не е такъв.
Девойката, изглежда, нямаше намерение да оспорва това; но след малко странният, спокоен шепот, който мечтателно блуждаеше във въздуха, докосна моя слух.
— Защо Джим да не е такъв? Той по-добър ли е?… Той…
— Честна дума — прекъснах я аз, — мисля, че е по-добър.
Двамата тайнствено понижихме глас. Край колибите, където живееха работниците на Джим (това бяха предимно освободени роби от лагера на шерифа), някой подхвана писклива, проточена песен. Отвъд реката един голям огън (вероятно в земите на Дорамин) приличаше на пламтящ балон, самотен в нощта.
— Той по-честен ли е? — прошепна тя.
— Да — казах аз.
— По-честен от всички други? — повтори тя, като разтягаше думите.
— Тук няма нито един човек — рекох аз, — който би помислил да се усъмни в това, което той казва… Никой не би се осмелил — освен вас.
Стори ми се, че Джуъл потрепна.
— По-храбър е — продължи девойката с променен глас.
— Страх никога няма да го откъсне от вас — казах с леко раздразнение.
Песента секна при един висок тон; нейде далеч се чуха гласове. И гласът на Джим. Порази ме мълчанието й.
— Какво ви е казал той? Казал ли ви е нещо? — попитах.