Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Никога не съм обичал вино — каза Кълхуч, след това се прозина широко. — Това е женско питие. Сега ще пием сакско пиво! Пия за вас.
След няколко минути той заспа. На Галахад не му се спеше. Огънят вече едва мъждукаше, но звездите ярко светеха. Една от тях падна и остави бяла следа в небето. Галахад се прекръсти — той беше християнин и вярваше, че падащата звезда е демон, изгонен от рая.
— Някога е бил на земята — каза той.
— Кой? — попитах аз.
— Раят. — Галахад полегна назад в тревата и сложи ръце под главата си. — Красивият рай.
— Искаш да кажеш Инис Трийбс.
— Не, не, Дерфел. Искам да кажа, че когато Бог сътворил човека, Той дал на хората райска градина, в която да живеем и на мен ми се струва, че още оттогава ние сме започнали да губим този рай малко по малко. И скоро, мисля си, ще го загубим напълно. Спуска се мрак. — Той замълча за малко, после се изправи и седна, сякаш неговите мисли му бяха влели нова енергия. — Само помисли. Преди по-малко от сто години на тази земя е царял мир. Хората строели големи къщи. Сега не можем да строим като тях. Знам, че баща ми е изградил хубав дворец, но той представлява само събрани и слепени счупени парчета от стари палати. Ние не можем да строим като римляните. Не можем да строим нито толкова високо, нито толкова красиво. Не можем да правим пътища, не можем да правим канали, не можем да правим акведукти. (Аз дори не знаех какво е това акведукти, но си замълчах, защото Кълхуч доволно хъркаше до мен.) — Римляните са строели цели градове — продължи Галахад, — градове, които са били толкова големи, че за да стигнеш от единия край на града до другия можеш цяла сутрин да вървиш и през цялото време ще стъпваш върху подредени, равни камъни. В онези времена човек можел със седмици да върви и пак щял да бъде на римска земя, да се подчинява на римските закони и да чува езика на римляните. А виж сега тази земя — махна Галахад с ръка към нощната тъма. — Само мрак. И той се разпростира, Дерфел. Мракът пълзи и поглъща Арморика. Беноик ще изчезне, а след това Брослианд, а след Брослианд, Британия. Вече няма да има закони, няма да има книги, музика, правосъдие, само отвратителни мъже около димящи огньове, които мислят само кого да убият на следващия ден.
— Не и докато Артър е жив — казах аз упорито.
— Един човек срещу мрака? — попита Галахад скептично.
— Твоят Христос не е ли бил сам срещу мрака? — попитах аз.
Галахад се замисли за миг, загледан в огъня, който хвърляше трепкащи сенки върху силното му лице.
— Христос — каза той накрая, — е бил нашият последен шанс. Той ни е казал да се обичаме помежду си, да правим добро, да помагаме на бедните, да даваме храна на гладните, дрехи на голите. Затова хората Го убили. — Галахад се обърна и ме погледна. — Аз мисля, че Христос е знаел какво ще стане и затова ни е обещал, че ако живеем като Него, ще отидем с Него в рая. Не на земята, Дерфел, а в рая. Там горе — посочи той към звездите, — защото е знаел, че със земята е свършено. Ние изживяваме нейните последни дни. Дори твоите Богове бягат от нас. Нали така ми каза ти? Че твоят Мерлин обикаля из непознати страни да търси път към старите Богове, но за какво биха ни послужили тези пътища? Твоята религия отдавна е умряла, още когато римляните са опустошили Инис Мон и всичко, което ви е останало, са само несвързани части от познания. Твоите Богове са си отишли.
— Не — казах аз, мислейки за Нимю, която чувстваше присъствието на Боговете, макар че лично за мен Боговете винаги са били нещо далечно и неясно. За мен Бел беше като Мерлин, само че много далечен и неописуемо огромен и много по-тайнствен. Струваше ми се, че Бел живее в далечния север, а Манауидан някъде на запад, където тътенът на вълните не спираше.
— Старите Богове са си отишли — настоя Галахад. — Изоставиха ни, защото не сме достойни.
— Артър е достоен — казах аз упорито, — ти също.
Той завъртя глава.
— Аз съм толкова отвратителен грешник, Дерфел, че сърцето ми се свива от страх.
Каза го толкова искрено, че аз се разсмях.
— Глупости — казах аз.
— Аз убивам, изпитвам страст, завиждам.
Той беше искрено нещастен, но Галахад, също като Артър, беше от хората, които непрекъснато надничаха в душата си и усещаха неугасващия й порив, а при такива хора, бях забелязъл, щастието никога не траеше дълго.
— Ти убиваш само хора, които иначе биха убили теб — казах му аз.
— И Бог да ми е на помощ, защото това ми доставя удоволствие — прекръсти се той.