Кралят на зимата

— Там вътре има седем хиляди осемстотин четиридесет и три свитъка — каза той тържествено — съкровище от натрупаното през вековете човешко познание и ако градът падне, това ще бъде и краят на цивилизацията.

След това кралят ни разказа една древна приказка за герой, който трябвало да влезе в някакъв лабиринт, за да убие страшно чудовище. Пътят си той отбелязвал с вълнена нишка, която щяла да му помогне на връщане да намери пътя към светлината.

— Моята библиотека е точно такава нишка — поясни накрая Бан смисъла на своя дълъг разказ. — Ако я изгубим, господа, завинаги ще останем в мрака. Затова, омолявам ви, омолявам ви, сражавайте се! — Кралят замълча за миг и се усмихна. — Освен това повикал съм помощ. Изпратил съм писма в Брослианд и в Думнония и мисля, че не е далеч денят, в който на хоризонта ще се появят платната на приятелските кораби! А Артър е дал клетва да ни помага, нали помните!

— Артър е прекалено зает със саксите — намеси се Кълхуч.

— Клетвата си е клетва — каза Бан.

Галахад попита дали има планове самите ние да осъществяваме нападения над лагерите на франките на сушата. Бихме могли лесно да се придвижваме с лодки, каза той, които да акостират на изток или на запад от техните позиции. Но Ланселот отхвърли тази идея.

— Ако напуснем стените — каза той, — ще загинем. Толкова е просто.

— И никакви атаки — каза Кълхуч с отвращение.

— Ако напуснем стените — повтори Ланселот, — загиваме. Заповедите, които трябва да изпълнявате са прости — стойте зад стените.

Ланселот заяви, че най-добрите воини на Беноик, стотина ветерани, които се бяха сражавали на континента, ще пазят главната порта. Ние, петдесетте оцелели думнонци, трябваше да защитаваме западните стени, а останалата част от острова бе поверена на градското опълчение, към което се бяха присъединили бегълци от континента. Самият Ланселот и воините от дворцовата стража с техните бели наметала щяха да останат в резерв, който щеше да наблюдава развоя на събитията от двореца и да се притичва на помощ там, където беше най-необходимо.

— Със същия успех може да повикаме и феите на помощ — изръмжа до ухото ми Кълхуч.

— Пак ли се оригнахте, лорд Кълхуч? — попита Ланселот.

— От рибата ще да е, господарю, с която се храня — отговори Кълхуч.

Крал Бан ни покани да разгледаме неговата библиотека преди да си тръгнем, може би искаше сами да се уверим какво богатство трябваше да защитаваме.

Повечето от мъжете, присъствали на военния съвет, влязоха, ахнаха пред скритите в кутиите свитъци и отидаха да зяпат голите гърди на арфистката, която свиреше в предверието на библиотеката. Галахад и аз се задържахме по-дълго сред книгите, където гърбавият отец Селуин все още седеше приведен над своята маса и се опитваше да накара своята сива котка да не си играе с перото му.