Кралят на зимата

Ние водехме странна война. По времето на Артър франките били все още на няколко мили на изток, където земята е равнинна и няма гори — идеално място за тежката кавалерия, но сега врагът вече беше навлязъл дълбоко в горите, покрили възвишенията в централната част на Беноик. Крал Бан, подобно на Тюдрик от Гуент, беше заложил главно на укрепителните съоръжения, но докато в Гуент можеше да се строят масивни крепости и високи стени, в Беноик горите и хълмовете предлагаха на враговете множество пътеки, които минаваха покрай крепостите, кацнали по върховете на възвишенията и пазени от обезверените войски на Бан. Нашата задача беше да вдъхнем нова надежда на тези войски като използваме тактиката на Артър с бързите походи и изненадващите атаки. Гористите хълмове сякаш бяха правени за такива битки и нашите хора бяха несравними. Малко са удоволствията, които могат да се сравнят с радостта от сражението, последвало една добре направена засада, когато врагът е заставен да сведе оръжие. По дългото острие на Хюелбейн се появиха нови белези.

Франките се страхуваха от нас. Наричаха ни горски вълци, а ние приехме обидата с гордост и превърнахме вълка в свой символ. Започнахме да носим сиви вълчи опашки на шлемовете си. Виехме, за да ги плашим, държахме ги будни нощ след нощ, вървяхме дебнешком след тях по цели дни и ги издебвахме в засада точно, когато най-малко ни очакваха. Въпреки всичко франките бяха много, а ние малко и месец след месец редиците ни оредяваха.

Галахад се сражаваше заедно с нас. Той беше силен боец, но беше и учен, който се беше ровил в библиотеката на баща си и можеше по цяла нощ да говори за стари Богове, нови религии, странни държави и велики мъже. Спомням си, една нощ лагерувахме в разрушена вила сред руините на селище, което само седмица преди това беше благоденстващ град със своя тепавица, грънчарска работилница и мандра. Но франките бяха минали оттам и сега всичко беше порутено и пропито с кръв, стените на вилата бяха съборени, а изворът в двора беше отровен от труповете на жени и деца. Бяхме оставили часовои в гората, затова си позволихме да запалим огън и да изпечем два заека и едно яре. Пиехме вода, а се правехме, че пием вино.

— Фалернско — каза Галахад замечтано, вдигнал глинената си чаша към звездите сякаш беше златна бутилка.

— Какво е това? — попита Кълхуч.

— Това, скъпи ми Кълхуч, е вино, изключително приятно вино, което са пили римляните.