Кралят на зимата

— Невъзможно — казах аз твърдо.

— Не, наистина. Ако той иска властта (а той я иска) и я получи, това може би ще засити апетитите му. Той иска да бъде харесван.

— Много странно се опитва да го постигне — казах аз, защото си спомних как Ланселот ме дразнеше на масата на баща си.

— Той веднага разбра, че ти никога няма да го харесаш и затова те предизвика. Така създавайки си враг в твое лице, той може да си обясни защо ти не го харесваш. Но с хора, които не го заплашват, той може да бъде много мил. Той може да бъде велик крал.

— Той е слаб — казах аз презрително.

Галахад се засмя.

— Силният Дерфел. Сигурният Дерфел. Ти сигурно мислиш, че всички други са слаби.

— Не — казах аз, — но мисля, че всички сме изморени, а утре ще трябва да убиваме франки, така че аз заспивам.

На следващия ден наистина се наложи да убиваме франки, след това си починахме в една от планинските крепости на Бан, превързахме раните си, наострихме очуканите мечове и отново се върнахме в горите. Но седмица след седмица, месец след месец, ние се сражавахме все по-близо и по-близо до Инис Трийбс. Крал Бан помоли своя съсед, краля на Брослианд, Будик да му изпрати помощ, но Будик укрепваше защитата на собствените си граници и не искаше да се лишава от хора в името на една вече загубена кауза, освен това саксите му създаваха много грижи. Макар и рядко новини пристигаха и от Британия. Често вестите бяха неясни, но все пак разбрахме, че нови сакски орди се опитваха да колонизират земите навътре в острова и оказваха силен натиск върху границите на Думнония. Горфидид, който беше такава заплаха преди да напусна Британия, напоследък бил по-кротък, благодарение на ужасната епидемия, развихрила се в страната му. Пътници ни разказаха, че самият Горфидид бил болен и мнозина мислели, че той няма да изкара годината. Същата болест убила и годеника на Сийнуин, някакъв принц от Регед. Аз дори не знаех, че тя се беше сгодила отново, но когато чух, че мъртвият принц няма да се ожени за поуиската звезда, признавам, изпитах егоистично удоволствие. Нищо не се чуваше за Гуинивиър, нито за Нимю, нито за Мерлин.

Кралството на Бан се разпадаше. Предишната година нямаше кой да прибере реколтата и в онази зима ние се бяхме събрали в една крепост в южния край на кралството, където се хранехме с еленово месо, корени, дребни плодове и диви птици. Ние продължавахме от време на време да нападаме териториите на франките, но сега бяхме по-скоро като оси, които се опитваха да ожилят до смърт някой бик, защото франките бяха навсякъде. Техните брадви звънтяха из потъналите в сняг гори, където франките прочистваха дърветата за новите си стопанства, а новоиздигнатите им огради от прясно разцепени стволове блестяха, огряни от бледото зимно слънце.

В ранната пролет трябваше да отстъпим пред една армия от франкски воини. Те дойдоха със своите тъпани, които непрестанно кънтяха и със своите щандарти, направени от волски рога, издигнати на прътове. Пред нас беше изградена стена от щитове, в която участваха повече от двеста души, а ние бяхме само петдесет и никога нямаше да успеем да я разбием. Затова трябваше да отстъпим. Кълхуч и Галахад, застанали от двете ми страни, също смятаха така. Тръгнахме назад. Франките започнаха да ни се подиграват и хвърлиха по нас леките си копия.