Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Искам ли?
— Да — каза Бан решително. — Лиънор ще те заведе в стаята ти, ще ти приготви банята и ще ти намери подходящи дрехи.
Той плесна с ръце и първата арфистка се появи на вратата. Изглежда тя беше Лиънор.
Бях в дворец край морето, пълен със светлина и красота, с музика и поезия и с хора, които сякаш бяха от друга епоха и от друг свят.
Но тогава срещнах Ланселот.
— Ти си почти дете — каза ми Ланселот.
— Така е, господарю — отвърнах аз. Ядях рак, задушен в разтопен масло (мисля, че това е най-вксуното нещо, което съм ял през живота си)
— Артър ни обижда като ни праща едно дете — продължи Ланселот.
— Не е така, господарю — казах, а по брадата ми течеше масло.
— Да не би да твърдиш, че аз лъжа? — попита принц Ланселот, престолонаследникът на Беноик.
Аз се усмихнах.
— Твърдя, че грешите, лорд принц.
— Шестдесет мъже — озъби се той. — Това ли е всичко, което Артър може да изпрати?
— Да, господарю.
— Шестдесет души, водени от едно дете — каза Ланселот презрително. Той беше само една или две години по-голям от мен, но на лицето му беше изписано такова отегчение от живота, че изглеждаше много по-стар. Той беше изключително красив, висок и добре сложен, с тясно лице и тъмни очи. Така както очите на Гуинивиър поразяваха със своята женственост, така очите на Ланселот поразяваха с липсата на всякаква мъжественост. В надменния вид на Ланселот имаше нещо, което смущаваше, нещо, което ме караше, когато гледам Ланселот да си мисля за змия. Той имаше черна коса, която се спускаше на големи балсамирани къдрици, в които имаше забодени златни гребени. Брадата и мустаците му бяха старателно подстригани и намазани до блясък, а от него се носеше миризма на лавандула. Той беше най-красивият мъж, който някога бях виждал и, което е по-лошо, Ланселот знаеше това. Изпитах неприязън към него от момента, в който го видях. Ние се срещнахме в залата за угощения на крал Бан, която беше по-различна от всички други зали, които бяха виждал дотогава. Тази беше с мраморни колони, бели пердета, през които се виждаше морето. Стените бяха гладко измазани и изписани с образи на Богове, Богини и приказни животни. Покрай стените на това великолепно помещение се бяха наредили слуги и стражи. Светлината идваше от безброй малки бронзови съдинки с намаслени фитили и десетки дебели свещи, поставени върху дългата маса, покрита с бяла покривка (която непрекъснато окапвах с масло както впрочем мърлях и неудобната тога, която крал Бан беше настоял да облека за угощението).
Наслаждавах се на храната и се дразнех от компанията. Отец Селуин също беше тук и аз с удоволствие щях да поговоря с него, ако можех, но той дразнеше един от тримата поети (всички членове на скъпоценното братство на крал Бан) на другия край на масата, а аз бях далеч от него. Кралица Илейн, която седеше до своя съпруг, защитаваше поетите от хапливите забележки на Селуин, а това изглеждаше много по-забавно от неприятния разговор с принц Ланселот.
— Артър наистина ни обижда — повтори Ланселот.
— Съжалявам, че мислите така, господарю — отвърнах аз.
— Ти никога ли не се опитваш да оборваш чуждото мнение, дете? — попита ме той. Аз го погледнах в очите.
— Мисля, че е неразумно двама воини да спорят в зала за угощение, лорд принц.
— Значи си едно плахо дете — озъби ми се той. Аз въздъхнах и снижих гласа си.
— Вие наистина ли искате да има спор, лорд принц? — попитах аз, търпението ми вече се изчерпваше. — Защото ако е така, наречете ме още веднъж „дете“ и ще ви откъсна главата — усмихнах се аз.
— Дете — каза Ланселот
Погледнах го още веднъж озадачен, чудейки се дали играе някаква игра, която не можех да разбера, но ако беше така, играта прекалено загрубя.
— Десет пъти черния меч — казах аз.
— Какво?
Той се намръщи, явно не знаеше паролата на митраистите, което означаваше, че Ланселот не беше от братството.
— Ти полудя ли? — попита той и след кратка пауза добави — Ти май си не само плахо, но и лудо дете.
Ударих го. Трябваше да се сдържа, но недоволството и гневът ми надделяха над разума. Замахнах с лакът и разбих носа му, разцепих устната му. Той политна назад и столът се прекатури. Ланселот се просна на пода и се опита да ме удари с падналия стол, но аз бях твърде близо, за да замахне добре и ударът излезе слаб. Аз ритнах стола настрани, изправих Ланселот на крака и го блъснах срещу една колона, където притиснах главата му към камъка и подпрях коляното си в неговите слабини. Той трепна. Майка му пищеше, а крал Бан и неговите поетични гости седяха зяпнали. Един нервен войник от охраната допря върха на копието си в гърлото ми.