Хайка за вълци

— Откъде ще зная в кой театър работи! — Той си даде вид, че много бърза, и отмина.

— Ще извиняваш, ако нещо… — Николин го проследи с поглед и добави на себе си: — Щом не знаеш, не знаеш, ама защо се сърдиш, като те питам!

Иван Шибилев знаеше къде точно се намира Мела и с какво се занимава, но за нищо на света не можеше да го съобщи на Николин. Срещата му с него не само го смути, но го и изплаши. Помисли си, че Николин вече е узнал как и докъде са стигнали отношенията му с Мела и е решил да му иска сметка, задето е похитил дъщери му. Няколко дни прекара в очакване Николин да го потърси, заключваше денем вратите на къщата си и ходеше нащрек по двора, но Николин не го потърси. След известно време се срещнаха пак и Николин го поздрави и отмина. По израза на лицето му не личеше да таи някакво чувство на омраза, а нещо като неловкост, и Иван Шибилев отново бе изправен пред загадъчния характер на този човек, като се питаше пословично глупав ли е, наивно доверчив или напълно безличен. Така стигна до убеждението, че той не притежава сетива за честолюбие и гордост, следователно няма защо да се бои от него. Понякога обаче, кой знае защо, го обземаше съмнение, че външното спокойствие на този човек прикрива голяма вътрешна сила, и ако е така, той знае за извънбрачната връзка на покойната си жена (мнозина от доносниците се хвалеха публично как са му съобщавали за това и как той мълчал или се усмихвал глупаво, и че детето не е негово, но понася всичко, защото любовта му е по-силна от ревността и унижението.) Дали не бе от ония типове, които се наслаждават на собствените си страдания, или пък от ония, които изпитват удоволствие да наблюдават другите, след като са узнали тайните им, как играят на криеница и се преструват на почтени, а същевременно знаят, че той знае, че го мамят? В такъв случай излиза, че Николин през цялото време ги е наблюдавал двамата с Мона като през шпионка, чувал е всяка тяхна дума, вървял е по всяка тяхна стъпка. Като си представяше това, Иван Шибилев изпитваше някакво особено чувство на оскърбление и безпомощност, каквото изпитва човек, когато узнае, че са го наблюдавали в най-интимни моменти.

Времето потвърждаваше, че подобни мисли са фантазии, навеяни от книгите и театъра, или са плод на гузното му въображение, и все пак характерът на Николин (ако изобщо имаше характер) отново и отново заставаше пред него като загадка. Немислимо бе за един мъж да знае, че жена му е имала връзки с друг и че детето му не е негово, и да не допусне едното и другото, когато е така ясно и много пъти му е казвано, че едното и другото е вярно, а след всичко това да се отнася с такова равнодушие към своя съперник. В това има нещо чудовищно и то именно ще се окаже най-труднопреодолима пречка за изтръгване на Мела един ден от ръцете му, тъй като никой с нищо не може да му докаже, че тя не е негова дъщеря. От друга страна, отношенията му с Мела се развиваха така, че в писмата си тя се обръщаше към него с „Мили втори ми татко“, като шеговито му обясняваше, че го нарича така, защото той я разбира и се грижи за нея не по-лошо от истинския й баща. В разговор не го наричаше така, но вече бе му доверила, че е получила анонимни писъмца от селяните, в които й пишели, че той е неин баща. Иван Шибилев не отричаше, но и не потвърждаваше, защото се страхуваше да не би тя да го заяви на Николин по начин, който да го уязви дотолкова, че да я задържи у дома или да се обърне за помощ към властта. Надяваше се на времето, което работеше за него. Пишеха си с Мела по шифъра, който някога бе изобретил заради майка й, но с други имена, тъй че никой не подозираше за тяхната кореспонденция. Мела с трогателна откровеност му разказваше за себе си и това, вместо да го радва, го хвърляше в отчаяние. Тя вървеше по неговите стъпки с такава поразителна точност, че в нейно лице виждаше себе си на ония години. И тя се учеше добре, но и тя на третата година напусна гимназията, увлечена по театъра и музиката, и тя не устояваше на скитничеството. На петдесетгодишна възраст Иван Шибилев бе направил вече равносметка на живота си и бе принуден да признае, че не го е изживял както трябва. Мислеше така особено в ония дни, когато изпитваше тежестта на заобикалящата го посредственост и духовна нищета, когато чувствуваше как дарбите му вехнат от година на година и той все повече се оселчва. Съзнаваше и страдаше от това оселчване, ала не успяваше да го преодолее, тъй здраво и завинаги бе го впримчил простият живот, изпълнен с най-насъщни нужди, разбунен от политиканство и частнособственически грижи, живот, който от „нашенски Леонардо“ бе го превърнал в един селски пенкилер.