Цялото кралско войнство

— Шефа ще се справи с тази работа и без помощници. Шефа ще обработи Макмърфи, когато му дойде времето, и то веднъж за винаги. Боже мой, от толкова години се познаваш с Шефа, а още не го познаваш. Нима не знаеш, че той предпочита да се разправи с човека, а не да го купи. Права ли съм, Джек.

— Отде да зная — отвърнах аз. Но всъщност знаех.

Поне знаех, че Шефа имаше твърдото намерение да се разправи с човека на име Ъруин. И бе възложил на мен да изровя нещо за него.

Затова аз възобнових разкопките.

Но на другия ден, преди да ги възобновя, по телефона се обади Ан Стантън.

— Умнико — каза тя, — ти се мислиш за голям умник, нали?

И аз чух далечния й смях на другия край на жицата и си представих нейното смеещо се лице.

— Умник такъв! Ти разбра от Адъм, че съдията Ъруин е бил някога зле материално, но и аз научих нещичко.

— Е?

— Да, умнико! Отидох при старата леля Матилда, която знае всичко за всекиго сто години назад. Аз само подхвърлих нещо за съдията Ъруин и тя се разприказва. Достатъчно е да й пуснеш една думичка и все едно, че пускаш монета в музикален автомат. Да, съдията Ъруин е бил някога зле материално, почти се е бил разорил, но… този път ти се мина, Джеки, мина се, умнико, заедно с твоя Шеф! — И отново от черната слушалка в ръката ми се разнесе далечният й смях.

— Е?

— И точно тогава се оженил — каза тя.

— Кой? — попитах аз.

— За кого говорим, умнико? Съдията Ъруин кой друг?

— Та какво от това? Всички знаят, че е бил женен, но какво общо има.

— Оженил се е за пари. Така казва леля Матилда, а тя знае всичко. Бил е изпаднал в нужда и се е оженил за пари. Натрий си това на носа, умнико!

— Благодаря — казах. Но още неизрекъл думата, и Ан тракна слушалката.

Запалих цигара, изтегнах се на въртящото се кресло и вдигнах крака на бюрото. Разбира се, всички знаеха, че съдията Ъруин е бил женен. Нещо повече — беше се женил два пъти. Първата му жена бе паднала от кон и прекарала остатъка от дните си на легло, гледайки в тавана или в най-добрия случай през прозореца. Когато тя почина, аз бях съвсем малък, тъй че почти не я помнех. Но бях забравил и втората. Тя беше от далечен край. Помъчих се да си спомня как изглеждаше. Бях я виждал няколко пъти. Но едно петнайсетгодишно момче не обръща много-много внимание на големи жени. В паметта ми изплува образът на тъмнокоса слаба жена с големи черни очи, с дълга бяла рокля и бял чадър. Може би този образ съвсем не отговаряше на истинския. Може би не тази жена, а някоя друга се беше оженила за съдията Ъруин, беше приемала любопитните, усмихващи се дами в бялата къща на съдията, беше усещала при влизане в черквата „Свети Матей“ техните погледи във внезапната тишина, а после — свистящия шепот зад гърба си, беше заболяла и живяла толкова дълго на втория етаж с една болногледачка негърка, че хората бяха забравили за нейното съществуване и с изненада си спомниха за нея едва на погребението. Но и след погребението нищо не напомняше за нея, защото изпратиха останките й в родния й град и дори името й не бе издълбано в гробището при черквата, в което Ъруинови имаха място под дъбовете, украсени с гирлянди мъх, сякаш в навечерието на карнавала на духовете.