Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Където:
Тайни Дъфи седеше в голямо, меко кожено кресло, разлял по него големите си меки бутове, а голямото си меко шкембе — по големите меки бутове, захапал небрежно в единия край на устата си цигарлък с димяща цигара (цигарлъкът беше нова измишльотина, подражание на един джентълмен — виден член на партията, на която бе посветил силите си Тайни Дъфи), с голямо меко лице, което преливаше над яката, и с голям колкото кестен пръстен на пръста — и цялото това невероятно, но действително чудо беше Тайни Дъфи, който очевидно се бе справил с карикатурите на „Харпърз Уикли“ от деветдесетте години, за да разбере как трябва да изглежда, да се държи и облича един преуспяващ политик.
Където:
Тайни Дъфи казваше:
— Господи, Шефа иска да хвърли шест милиона за някаква си болница! Шест милиона! — И като се изтегна в креслото, обвит в кълба цигарен дим, зарея поглед към тавана и повтори унесено: — Шест милиона!
Сади Бърк отвърна:
— Да, шест милиона, и ти няма да можеш да клъвнеш нито цент от тях.
— Аз бих могъл да му уредя контракт в четвърти район, където все още се разпорежда Макмърфи, Макмърфи и Гъми Ларсън. Но дай договора на Ларсън и…
— И той ще го пробута на Макмърфи. Така ли?
— Не, защо, аз бих казал друго. Гъми ще налее малко разум в главата на Макмърфи.
— И тогава и за теб ще падне нещо. Така ли, Тайни?
— Аз не говоря за себе си. Говоря за Гъми. Той ще обработи Макмърфи в полза на Шефа.
— Шефа ще се справи с тази работа и без помощници. Шефа ще обработи Макмърфи, когато му дойде времето, и то веднъж за винаги. Боже мой, от толкова години се познаваш с Шефа, а още не го познаваш. Нима не знаеш, че той предпочита да се разправи с човека, а не да го купи. Права ли съм, Джек.
— Отде да зная — отвърнах аз. Но всъщност знаех.
Поне знаех, че Шефа имаше твърдото намерение да се разправи с човека на име Ъруин. И бе възложил на мен да изровя нещо за него.
Затова аз възобнових разкопките.
Но на другия ден, преди да ги възобновя, по телефона се обади Ан Стантън.
— Умнико — каза тя, — ти се мислиш за голям умник, нали?
И аз чух далечния й смях на другия край на жицата и си представих нейното смеещо се лице.
— Умник такъв! Ти разбра от Адъм, че съдията Ъруин е бил някога зле материално, но и аз научих нещичко.
— Е?
— Да, умнико! Отидох при старата леля Матилда, която знае всичко за всекиго сто години назад. Аз само подхвърлих нещо за съдията Ъруин и тя се разприказва. Достатъчно е да й пуснеш една думичка и все едно, че пускаш монета в музикален автомат. Да, съдията Ъруин е бил някога зле материално, почти се е бил разорил, но… този път ти се мина, Джеки, мина се, умнико, заедно с твоя Шеф! — И отново от черната слушалка в ръката ми се разнесе далечният й смях.
— Е?
— И точно тогава се оженил — каза тя.
— Кой? — попитах аз.
— За кого говорим, умнико? Съдията Ъруин кой друг?
— Та какво от това? Всички знаят, че е бил женен, но какво общо има.
— Оженил се е за пари. Така казва леля Матилда, а тя знае всичко. Бил е изпаднал в нужда и се е оженил за пари. Натрий си това на носа, умнико!
— Благодаря — казах. Но още неизрекъл думата, и Ан тракна слушалката.
Запалих цигара, изтегнах се на въртящото се кресло и вдигнах крака на бюрото. Разбира се, всички знаеха, че съдията Ъруин е бил женен. Нещо повече — беше се женил два пъти. Първата му жена бе паднала от кон и прекарала остатъка от дните си на легло, гледайки в тавана или в най-добрия случай през прозореца. Когато тя почина, аз бях съвсем малък, тъй че почти не я помнех. Но бях забравил и втората. Тя беше от далечен край. Помъчих се да си спомня как изглеждаше. Бях я виждал няколко пъти. Но едно петнайсетгодишно момче не обръща много-много внимание на големи жени. В паметта ми изплува образът на тъмнокоса слаба жена с големи черни очи, с дълга бяла рокля и бял чадър. Може би този образ съвсем не отговаряше на истинския. Може би не тази жена, а някоя друга се беше оженила за съдията Ъруин, беше приемала любопитните, усмихващи се дами в бялата къща на съдията, беше усещала при влизане в черквата „Свети Матей“ техните погледи във внезапната тишина, а после — свистящия шепот зад гърба си, беше заболяла и живяла толкова дълго на втория етаж с една болногледачка негърка, че хората бяха забравили за нейното съществуване и с изненада си спомниха за нея едва на погребението. Но и след погребението нищо не напомняше за нея, защото изпратиха останките й в родния й град и дори името й не бе издълбано в гробището при черквата, в което Ъруинови имаха място под дъбовете, украсени с гирлянди мъх, сякаш в навечерието на карнавала на духовете.