Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
Екипажът на Арго II се събра на релинга и отсече абордажните куки. Пайпър извади новия рог на изобилието и по идея на Пърси го накара да изплюе диетична кола. Тя излезе като струя от пожарникарски маркуч и покри вражеската палуба.
Пърси смяташе, че това ще отнеме часове, но корабът потъна невероятно бързо, пълнейки се с морска вода и диетична кола.
— Дионис — извика Пърси, като вдигна златната маска на Хризаор — или Бакхус. Няма значение. Спечелихме благодарение на теб, макар да не бе тук. Враговете ти треперят пред твоето име… или твоята кола. Затова ти благодарим. — Пърси с мъка изрече думите, но успя да не се задави. — Почитаме те с този кораб. Надяваме се да ти хареса.
— Шест милиона долара в злато — промърмори Лио. — По-добре да му хареса.
— Шшт! — скара му се Хейзъл. — Благородният метал не е толкова важен. Повярвай ми.
Пърси хвърли златната маска на борда на кораба, който потъваше с все по-голяма бързина. Кафявата газирана напитка излизаше от отворите за греблата и от трюма, а морето се покри с кафеникава пяна.
Пърси призова вълна и вражеският кораб потъна. Лио зави с Арго II, докато пиратският съд изчезваше под водата.
— Това не е ли замърсяване? — попита Пайпър.
— На твое място не бих се безпокоил — каза Джейсън, — ако Бакхус хареса дара, корабът ще изчезне.
Пърси не знаеше дали това е станало, но чувстваше, че е сторил всичко, което е по силите му. Не знаеше дали Дионис може да ги чуе и дали му пукаше за тях, съмняваше се, че ще им помогне в битката с близнаците, но трябваше да опита.
Докато Арго II плаваше на изток в мъглата, Пърси реши, че поне едно хубаво нещо се е случило след битката му с Хризаор — смирил бе гордостта си до степен, че бе почел бога на Виното.
След битката с пиратите решиха да прелетят остатъка от пътя си до Рим. Джейсън настоя, че се чувства достатъчно добре, за да застане на пост заедно с тренер Хедж, който все още усещаше прилива на адреналин и размахваше брадвата си с диви викове всеки път, когато корабът попаднеше в турбуленция.
До съмване оставаха няколко часа и Джейсън предложи на Пърси да поспи още малко.
— Всичко е наред, човек — каза му Джейсън. — Дай и на останалите шанс да спасят кораба, става ли?
Пърси се съгласи, но този път не заспа лесно. Загледа се в бронзовия фенер на тавана, замислен за това колко лесно бе загубил от Хризаор. Златният воин можеше да го убие без усилие. Пърси бе останал жив само защото друго същество искаше да отнеме живота му по-късно. Чувстваше се така, сякаш стрела бе проникнала през процеп на бронята му. Все едно още носеше благословията на Ахил и някой бе намерил слабото му място. Колкото по-голям ставаше, толкова повече приятелите му разчитаха на него и силите му. Дори римляните го бяха направили претор, издигайки го върху щит, а с тях се познаваше от две седмици.
Пърси обаче не се чувстваше могъщ. Колкото повече подвизи извършваше, толкова по-ясно му ставаше, че силите му са ограничени. Чувстваше се като мошеник. Искаше да предупреди приятелите си, че не е толкова велик, за колкото го смятат. Провалите му — като този от изминалата нощ — го доказваха. Може би затова бе започнал да се страхува от удавяне. Не се ужасяваше толкова от това, че може да потъне в морето или земята, колкото го бе страх, че ще се задуши от очакванията на хората. Щом мислеше такива неща, значи прекарваше твърде много време с Анабет.
Някога Атина го бе предупредила за най-голямата му слабост — безкрайната му лоялност към приятелите. Той не можеше да види цялостната картина. Ако можеше да спаси приятел, щеше да го направи, дори светът да изчезнеше при това му действие. Дълго време Пърси не бе обръщал внимание на думите й. Лоялността според него не можеше да бъде лошо качество. Освен това нещата се бяха наредили в битката с титаните. Той бе спасил приятелите си и беше победил Кронос. Сега обаче започваше да се чуди. С радост щеше да се нахвърли върху всяко чудовище, бог или гигант, за да опази приятелите си. Какво обаче щеше да стане, ако нямаше нужната сила, за да ги защити? Ами ако някой друг трябваше да свърши тази работа?
Щеше да му бъде много трудно да признае това. Беше му трудно дори да остави Джейсън да застане на пост. Не искаше да разчита на някой друг за безопасността си. На някой, който можеше да бъде ранен заради него.