Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Незабавно сърцето ми прескочи и аз се скрих зад едно дърво, уплашен най-вече да не стресна момичето. Тя подритваше безгрижно с крака, малките пъпки на гърдите й стърчаха над повърхността. Не носеше нищо, с което да прикрие и мястото между дългите си, стройни бедра и ме хвана срам, че зяпам, но погледът ми беше като омагьосан. Девойката се обърна и се гмурна под водата. Когато изплува отново, на половината път през езерото, отметна гъстите си мокри кичури от лицето си и се преобърна отново, взирайки се в синьото небе, докато се носеше във водата.
Казах си, че съм изпаднал в интересна ситуация. Ето ме тук, гладен и жаден, покрит с ухапвания от комари и рани от тръни, наясно, че мама и татко сигурно в момента се обаждат на шерифа и на шефа на пожарната, а на двайсет фута от мен имаше лъскаво зелено езеро с голо русо момиче, което си плуваше вътре. Не бях успял да огледам добре лицето й, но можех да позная, че е по-голяма от мен, може би на петнайсет или шестнайсет. Беше висока и стройна, и плуваше не с плискащото веселие на дете, а с елегантна, лека грация. Видях дрехите й, оставени от другата страна на езерото, в основата на едно дърво, откъдето пътека водеше навътре в гората. Момичето се гмурна, ритна с крака, след това изплува на повърхността и полека се насочи към дрехите си. Спря, когато краката й напипаха плъзгавото дъно. След това се захвана да гази към брега и мигът на истината остана в мои ръце.
— Чакай! — подвикнах.
Девойката се обърна. Лицето й почервеня и ръката й се вдигна да прикрие гърдите й, след което тя клекна във водата така, че да се потопи чак до гърло.
— Кой е там? Кой говори?
— Аз! — излязох срамежливо от скривалището си. — Съжалявам!
— Ти кой си? Откога се криеш там?
— Само от няколко минути — обясних. Добавих невинна лъжа. — Не съм видял нищо.
Момичето се взираше в мен с откровено смущение, мократа й коса — преметната през раменете. Лицето й бе озарено от проникнал между листака слънчев лъч и отвъд гнева й съзирах прелестно видение — което ме изненада, понеже силата на красотата й ме порази така силно и отведнъж. Има много неща, които едно момче смята за красиви: отблясъци по корпуса на колело, лъскавата козина на куче, песента на йо-йо, въртящо лупинг, жълтата пълна луна, зелената трева на някоя поляна, както и свободно време под ръка. Лицето на момиче, все едно колко са правилни пропорциите му, обикновено не влиза в този списък на оценявани високо красоти. В момента обаче забравих за куркащия си стомах и ухапванията на комарите, и за драскотините от тръните. В мен се взираше момиче с най-прекрасното лице, което някога бях виждал, очите й бяха светло теменуженосини, а аз имах чувството, че се будя от твърде дълъг и ленив сън за нов свят, който никога не си бях представял, че съществува.
— Загубих се! — успях да отроня.
— Откъде си дошъл? Да не би да ме шпионираш?
— Не. Аз… дойдох оттам — махнах в посоката зад гърба ми.
— Дрънкаш глупости! — отряза момичето. — Никой не живей на онез хълмове!
— Да — казах. — Знам вече.
Тя си остана присвита във водата, обгърнала гърдите си с ръце. Виждаше се, че гневът постепенно я напуска, понеже изражението в очите й омекваше.
— Изгубил си се — повтори тя. — Къде живееш?
— В Зефир.
— Е, сега вече дрънкаш глупости! Зефир е чак ей там, от другата страна на долината!
— Лагерувахме в гората снощи — обясних на събеседничката си. — Аз и двама приятели. Случи се нещо, заради което се загубих.
— Какво нещо?
Свих рамене:
— Преследваха ни едни мъже.
— Самата божа истина ли ми казваш?
— Честна дума, кълна се.
— И си дошъл тук чак от Зефир? Сигурно си капнал!
— Има нещо такова — съгласих се.
— Обърни се! — нареди ми момичето. — Не смей да поглеждаш, докато не ти разреша! Става ли?
— Добре — приех и й обърнах гръб.
Чух я как излиза от водата и в главата си я виждах гола от глава до пети. Изшумоляха дрехи. След минута или две тя каза:
— Вече можеш да се обърнеш!
Когато отново я съзрях, носеше розова тениска, сини джинси и маратонки.
— Как се казваш? — попита ме, докато отмяташе косата си назад.
— Кори Макенсън.
— Аз съм Чили Уилоу — представи се новата ми позната. — Ела с мен, Кори!
О, името ми прозвуча прекрасно от устата й!
Последвах я по пътеката през гората. Чили беше по-висока от мен. Не вървеше като малко момиче. Беше на поне шестнайсет. Крачех зад нея и вдишвах аромата й, досущ като ухание на роса върху прясно окосена трева. Стараех се да стъпвам там, където бе стъпила Чили. Ако имах опашка, щях да я въртя.