Град на остриета

— Не… — шепне Малагеш.

Изведнъж вече тича към най-близката група войници.

— Спри! — изревава Зигруд. — Тюрин, спри!

Умът ѝ открива всички признаци на бегом, разчита историята, написана наоколо: вижда къде сейпурският батальон е вървял забързано по пътя; вижда къде първият залп ги е застигнал от изток; вижда къде сейпурите — изненадани, ужасени — са се прикривали в долчинките от западната страна на пътя; вижда и къде враговете — които ще да са били — са заели позиции северно от тях, за да ги откъснат от крепостта, за да им оставят само шанса да се бранят на място, да отстъпят към канарите или да се спуснат към Воортяштан, за да попаднат под адската атака на свети Жургут.

Всъщност съвсем проста маневра. Но много успешна.

Някой я блъска в гърба и пада върху нея. От тежестта и болката от удара в земята тя познава, че е Зигруд.

— Ще те застрелят — грачи той.

— Махни се от мен!

Той пъшка от натисналата ранения му хълбок ръка, но не помръдва.

— Ще те гръмнат, щом те зърнат.

— Пусни ме, пусни ме де! — вика тя. — Трябва да им помогна, трябва да…

— Нищо не можеш да направиш. Враговете са избягали. Но войниците са нащрек. Няма да рискуват повече.

Малагеш се примирява и лежи безпомощна и окаяна. Зигруд е прав, разбира се — каквото и да се е случило тук, тя вече не може да направи нищо особено. Презира се за чувството, че е толкова безполезна.

— Намери ми труп — казва тя.

— Какво?!

— Сейпурските войници имат комплекти за първа помощ. От жълта гума, за да са непромокаеми. Вътре има и ракети с ракетен пистолет. Донеси го. Повече те бива в промъкването от мен.