Мястото на екзекуцията
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мястото на екзекуцията». Краткое содержание книги:
Но какво друго можеше да направи? Още докато стоеше там, с насълзени очи от острата миризма на белина, Джордж съзнаваше, че не е имал друг избор.
Когато излезе от тоалетната, Клъф го чакаше. Познатият фас висеше от ъгълчето на устата му.
— Знам една добра кръчма надолу, по пътя към Ашбърн — каза той. — Да пийнем по едно на път към къщи.
Джордж си каза, че Клъф беше наистина забележителен помощник.
3.
До края на седмицата Джордж седя в дъното на залата. Винаги успяваше да пристигне няколко минути след началото на заседанието и да се измъкне веднага, щом съдът станеше, за да го закрие. Знаеше, че става смешен, но не можеше да се отърве от усещането, че всички го гледат, защото се чудят действително ли е корумпиран — или, което бе по-лошо, защото са убедени, че е. Ужасяваше се при мисълта, че го вземат за едно от онези ченгета, които си избират виновник по вкус, независимо от наличните доказателства. Но не можеше и да не присъства на процеса.
На третия ден бяха разпитани свидетелите от Скардейл. Чарли Ломас съумя да повтори показанията си, а защитата не можа да го обърка, също както при четенето на обвинителния акт. Откритото му държание и явната скръб по изчезналата братовчедка му спечелиха симпатиите на съдебните заседатели.
След него бе призована мама Ломас. Беше облякла за случая едно прастаро черно палто със забодено на ревера клонче бял пирен. Тя потвърди, че се казва Хестър Юфимия Ломас. Беше съвсем явно, че не изпитва и помен от страхопочитание към съда. Отговаряше на въпросите на прокурора и адвоката също така, както разговаряше с Джордж в собствената си дневна. Поиска стол и чаша вода, след което не се възползва нито от едното, нито от другото. Стенли се отнасяше с нея с преувеличена почтителност. Тя от своя страна му отвръщаше с подчертано безразличие.
— Напълно сигурна ли сте, че човекът, когото сте видели да прекосява полето, е бил господин Хокин? — попита Стенли.
— Слагам очила само за четене — отвърна старата жена. — Още мога да различа сокол от ястреб на сто ярда разстояние.
— Откъде сте толкова сигурна, че това е било точно в сряда?
Тя го изгледа раздразнено.
— Защото това беше денят, в който изчезна Алисън. Когато се случи нещо такова, всичко останало, което е станало през този ден, се запечатва в паметта ти.
Стенли очевидно не намери повод да й противоречи. Започна да я разпитва как е научила за съществуванието на оловната мина от книгата в кабинета на имението Скардейл.
— Често ли разговаряхте със скуайър Касълтън за местна история? — попита той накрая.
— О, да — каза тя веднага. — Познавах го, откак беше малко момче. Той никога не се държеше като господар с арендаторите си — не и старият скуайър. Двамата често седяхме заедно и разговаряхме. Винаги си казвахме, че отидем ли си, ще отнесем със себе си половината история на долината. Той все ме караше да запиша всичко, което знам, но на мен не ми се занимаваше.
— Но от тези разговори вие знаехте къде да намерите книгата?
— Така е. Много пъти сме я разглеждали заедно със стария скуайър. Веднага я намерих.
— Защо не казахте по-рано за оловната мина на полицията? — попита Стенли, като че ли между другото.
Тя се почеса по слепоочието с изкривения си от артрит пръст.
— И аз не знам. Понякога забравям, че не всички познават така добре като мен долината. Оттогава често лежа будна нощем и се чудя дали, ако бях споменала пред инспектора за оловната мина още вечерта, когато изчезна горката Алисън, нямаше да може да й се помогне някак — старицата въздъхна. — Тази мисъл ми тежи ужасно.
— Нямам повече въпроси към вас, госпожо Ломас, но колегата ми господин Хайсмит също трябва да ви разпита. Бихте ли останали тук? — Стенли се поклони леко на старицата и седна на мястото си.