Фурията на курсора

Исана кимна с разбиране. Верадис се обърна и се насочи към изхода с бързи, спокойни, уверени стъпки.

— Опишете естеството на нараняването — каза тя. Думите на легионера за тежкия удар с чук затихнаха, когато излязоха от стаята.

Джиралди ги изпрати с поглед и промърмори:

— Холтър. Трябва да ядете. Ще ви донеса бульон.

— Благодаря ви, Джиралди — тихо отговори Исана. Старият войник излезе от стаята и тя се съсредоточи върху фуриите, работещи по Фейд.

Болката от излагането й на веществата, които вилнееха в тялото на Фейд, не беше намаляла ни най-малко. Но поне се беше превърнала в нещо малко по-познато, нещо, към което беше привикнала и можеше да обясни, и колкото по-уморена ставаше с всеки изминал ден, толкова по-неспособна беше да различава тази болка от усещанията на собственото си изтощено тяло, но като че ли това вече нямаше значение.

Тя се настани по-удобно на стола, очите й бяха отворени, но гледаше в нищото. Инфекцията присъстваше в съзнанието й като ясен образ на това, което живее във Фейд.

Тя си я представяше като могила от кръгли камъни, твърди, тежки, но въпреки това подвижни. Изчакваше момента, когато ритъмът на сърцето и дишането й ще съвпадне с ритъма на ранения.

Тогава си представяше как се приближава до могилата, взема най-близкия камък, пренася го отстрани и го хвърля в безформен, въображаем поток. После тя повтаряше тези действия, уверено, решително, камък след камък.

Не знаеше колко време е минало, откакто се съсредоточи върху борбата с инфекцията на Фейд, но внезапно усети нечие присъствие до камъните.

Беше Фейд, който стоеше до тях и намръщено я гледаше. Сега не изглеждаше както в реалния живот — уморен, блед и изтощен. Напротив — яви се пред нея като млад мъж — младежки строен и с все още силно тяло.

Косата му беше подстригана според стила на легиона, на лицето му нямаше никакво клеймо и носеше прости бричове и туника, като войник при изпълнение на задълженията си.

— Здравейте — каза той. — Какво правите тук?

— Ти си болен — отвърна му Исана. — Имаш нужда от покой, Фейд, и ми позволи да ти помогна.

При споменаването на името фигурата вдигна вежди. Лицето му започна да се променя и да се състарява, клеймото на страхливец започна да избива през кожата.

Той протегна ръка, за да докосне лицето си, мръщейки се.

— Фейд… — промърмори той. Очите му се разшириха. Погледна Исана и лицето му рязко остаря, а косата му ставаше все по-дълга и по-дълга, появиха се и белези.

— Исана?

— Да — прошепна тя.

— Аз бях ранен — каза той. Примигна, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Не сме ли в Церес?

— Да — каза тя. — Ти си в безсъзнание. Опитвам се да те излекувам.

Фейд поклати глава.