В здрача на вторник [bg]

— Ако почувстваш, че не можеш да се справиш, знай, че има хора, които винаги ще ти се притекат на помощ.

— Ти едва ме познаваш.

— Знам достатъчно за теб.

Тя вдигна чашата си и изпи голяма глътка.

— Добре съм. Наистина. Само съм малко уморена.

— Заради настоящия случай ли?

— Отчасти. — Тя се ядоса на себе си, а после продължи: — Когато за пръв път съдействах на полицията, беше във връзка с изчезването на едно дете. Всъщност на две деца.

— Знам — каза Хари. — Четох за това.

— Беше престъпление, за което всички полагаха големи усилия да бъде разкрито. Сегашният случай с убийството на Робърт Пуул е различен. Единственото, което знаем за него, е, че е мамил хората и се е възползвал от тях. Впрочем като че ли само сестра ти беше забелязала това. Според мен в полицията смятат, че той просто не си заслужава усилията. Предпочитат случаят да бъде приключен.

— Как така?

— Моите наблюдения са, че полицейската работа е като всяка друга. Има неща, които представляват интерес, и такива, които са безинтересни.

— Това ми напомня за жената, която чисти жилището ми — каза Хари. — Тя е от Венецуела. Обича да бърше прах и да подрежда, но не обича да мие с парцал мръсотията зад и под мебелите.

Фрида се усмихна.

— Метафорично казано, Робърт Пуул е мръсотията зад хладилника, която не си правиш труда да изчистиш, защото ще трябва да го местиш.

— Никога не ми е хрумвало, че трябва да се чисти и зад хладилника.

— Но когато наистина преместиш хладилника — каза Фрида, — ще намериш нещо, озовало се там незнайно защо или нещо важно, което си изгубил преди години.

Хари я погледна озадачено.

— За чистене ли говориш, или влагаш преносен смисъл?

— Предлагам да спрем дотук с хладилниците и всякакви други метафори.

Той докосна ръката й.

— Онова, което беше написано във вестника за Джанет Ферис и Боб Пуул: наистина съжалявам. Ти не го заслужаваш.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Фрида замислено. — Но ти благодаря. А сега трябва да тръгвам. Денят беше дълъг. Признателна съм ти, Хари.

— Удоволствието е мое — каза той меко. — Ще поддържаме ли връзка?

— Да.

— Ще чакам да се обадиш.

Той я проследи с поглед как стана от стола, взе палтото и чантата си и излезе с енергична стъпка от бара. Видя я как мина край прозореца, но не обърна главата си към него. Той поседя още известно време, докато допи виното си, мислейки си за лицето на Фрида.